Шарл Костер - Тил Уленшпигел

И го шибна силно. Магарето почна да реве.

— Хайде сега, щом пропя, да вървим — рече Уленшпигел.

Но магарето стоеше като пън и сякаш бе решило да изяде без остатък всички тръни по пътя. А те бяха много.

Виждайки това, Уленшпигел слезе от магарето, набра тръни, яхна го отново и като държеше тръните пред муцуната му, води го за носа чак до земите на хесенския ландграф 85 85 Хесенски ландграф — в онова време е могъл да бъде само Филип Хесенски, управлявал от 1518 до 1567 година. Той бил деен привърженик на протестантизма. .

— Достопочтено магаре — каза той, като го яздеше, — сега ти тичаш след тръните, тая слабовата храна, а оставяш зад себе си хубавия път, цял изпълнен с тия вкусни растения. Тъй правят всички хора: едни вдъхват мириса на букета на славата, който Фортуна слага пред носа им, други — букета на печалбата, трети — на любовта. Когато завършат пътя си, те виждат, както и ти, че са гонили дребното, а са оставили зад себе си значителното — тоест здравето, работата, почивката и доброто си домашно спокойствие.

Разговаряйки така с магарето, Уленшпигел стигна пред двореца на ландграфа.

Двама аркебузиери играеха на зарове на стълбището.

Единият — червенокос и грамаден на ръст, забеляза Уленшпигел, който седеше скромно на Иеф и гледаше играта им.

— Какво искаш — рече той, — гладна поклонническа муцуно?

— Аз наистина съм много гладен — отговори Уленшпигел — и съм поклонник против волята си.

— Щом си гладен — отвърна офицерът, — изяж с врата си въжето, което се клати на близкото бесило за скитници.

— Уважаеми господин офицер — рече Уленшпигел, — ако ми дадете хубавия златен ширит, който носите на шапката си, ще се обеся, като забия зъби в тлъстия свински бут, провесен там у гостилничаря.

— Отде идеш? — попита офицерът.

— От Фландрия — отговори Уленшпигел.

— Какво искаш?

— Да покажа на негово ландграфско височество една картина, мое произведение.

— Ако си живописец, и то от Фландрия — рече офицерът, — влез вътре, аз ще те заведа при моя господар.

Когато застана пред ландграфа, Уленшпигел му се поклони три пъти, че дори и повече.

— Ваше височество — каза той, — благоволете да извините моята дързост да сложа пред вашите благородни нозе една картина, която направих за вас и на която имах честта да изрисувам Дева Мария в императорски накити.

— Може би — продължи той — тая картина ще ви се хареса и в такъв случай аз ще оценя толкова високо изкуството си, че ще се надявам да издигна моето място до това хубаво кресло от червено кадифе, дето приживе е седял достойният за вечно оплакване живописец на ваша светлост.

Ландграфът разгледа картината, която беше хубава, и рече:

— Ти ще бъдеш наш живописец, седни в креслото.

И весело го целуна по двете бузи. Уленшпигел седна.

— Виждаш ми се доста измършавял — рече ландграфът, след като го изгледа.

Уленшпигел отговори:

— Вярно е, господарю. Иеф, моето магаре, намираше да яде тръни, но аз от три дни живея в немотия и се храня само с дима на надеждата.

— След малко ще вечеряш най-хубаво месо — отговори ландграфът, — но де е магарето ти?

Уленшпигел отговори:

— Оставих го на Големия площад срещу двореца на ваша благост; ще бъда много доволен, ако Иеф има за през нощта подслон, слама за настилане и зоб.

Ландграфът веднага заповяда на един от пажовете си да се грижат за магарето на Уленшпигел като за негово собствено.

Скоро дойде време за вечеря и тя беше същинско сватбено угощение. Месата изпускаха пара, а вината се изливаха в гърлата.

И Уленшпигел, и ландграфът бяха червени като жарава. Уленшпигел се развесели, но ландграфът беше замислен.

— Художнико — каза неочаквано той, — ти трябва да ме изрисуваш, защото голямо е задоволството за един смъртен владетел да остави на потомството спомена за своя образ.

— Господин ландграф — отговори Уленшпигел, — вашето желание е и мое желание, но аз, недостойният, мисля, че ако ви нарисувам съвсем сам, ваша светлост, няма да изпитате голяма радост в идните векове. Вие трябва да бъдете заобиколен от благородната си съпруга, госпожа ландграфката, от вашите придворни дами и господа, от най-храбрите ви военачалници и офицери, между които господарят и господарката ще греят като две слънца посред фенери.

— Вярно е, художнико — отговори ландграфът, — и колко ще трябва да ти платя за тоя голям труд?

— Сто флорина в предплата или накрая — отговори Уленшпигел.

— Ето ти ги в предплата — каза ландграфът.