Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— За всяко канче, което изпиеш в повече, ще гориш в ада само половин ден. А аз имам в кесията си индулгенции за десет хиляди години. Иска ли някой да му дам сто от тях, та да може без страх да си напълни стомаха?

Всички почнаха да викат:

— По колко ги продаваш?

— По едно канче — отговори Клаас, — по за порция заек давам сто и петдесет.

Неколцина от пиещите платиха на Клаас — кой канче, кой шунка — и той откъсна на всички по едно парченце от пергамента. Но не Клаас изяде и изпи платените пари за късчетата от индулгенцията, а Ламме Гудзак, който яде толкова, че личеше как се надува, а през това време Клаас кръстосваше из кръчмата, продавайки стоката си.

Грипстюивер изви към него киселото си лице и рече:

— Ще ми продадеш ли за десет дни?

— Не — отговори Клаас, — мъчно може да се откъсне.

Всички се разсмяха, а Грипстюивер преглътна горчилката.

След това Клаас си тръгна за в къщи, следван от Ламме, който вървеше така, като че краката му бяха от вълна.

Към края на третата година от изгнанието си Катлин се върна у дома си в Дамме и в безумието си непрестанно повтаряше: „Огън на главата ми… душата чука… пробийте дупка… тя иска да излезе“. И щом видеше волове и овце, бягаше. Сядаше зад къщурката си на пейката под липите, клатеше глава и гледаше, без никого да познава. Жителите на Дамме, които минаваха, думаха: „Виж лудата“.

През това време Уленшпигел, който кръстосваше из друмища и пътеки, видя на широкия път едно магаре с кожени такъми, украсени с медни пулове, а главата му окичена с висулки и пискюли от червена вълна.

Няколко стари жени бяха наобиколили магарето и всички говореха едновременно: „Никой не може да го откара, то е проклетото добиче на големия магьосник барон дьо Ре 84 84 Барон дьо Ре — роден в 1396 година, през царуването на Карл VII се отличил в битките с англичаните и получил по-късно маршалски жезъл. , жив изгорен, защото пожертвувал осем деца на дявола. То избягало толкова бързо, че не могли да го хванат. Сатаната го пази. Когато се уморило и спряло на пътя, общинските пазачи отишли да го заловят, но то почнало така ужасно да реве и да рита, че те не посмели да се приближат.“

— И това не било магарешки рев, а рев на дявол.

— Затова го оставили да пасе тръни, без да го съдят, нито да го изгорят живо като магьосник. Големи страхливци са тия мъже.

Но въпреки тия хубави приказки, щом магарето наостряше уши или почваше да шиба хълбоците си с опашката, те се разбягваха с викове, сетне пак се събираха — загракали и забъбрили, — за да хукнат отново при най-малкото мръдване на магарето.

А Уленшпигел ги гледаше разсмян.

— Ах — рече той, — какво безкрайно любопитство и какъв неспирен бъбреж извират като река от устата на жените, особено на старите, защото у младите потокът поспирва понякога поради любовните им занимания.

После погледна магарето и каза:

— Тоя четирикрак магьосник е пъргав и сигурно не друса никак, аз мога да го яздя или да го продам.

И без да промълви дума, той намери една мяра овес, даде го на магарето, метна се бързо на гърба му, дръпна юздата, обърна се на север, изток и запад и благослови отдалеч бабите. Те примряха от страх, коленичиха, а вечерта на седянката им се разправяше, че бил долетял един ангел с филцова шапка и с перо от фазан, благословил всичките и по особено божие благоволение откарал магарето на магьосника.

А Уленшпигел, яхнал магарето, пое из тучните ливади, дето тичаха на свобода коне, дето пасяха крави и телици или лежаха мързеливо на слънцето. И той го нарече Иеф.

Магарето спря и с голямо удоволствие почна да яде тръни. Ала от време на време цялата му кожа потръпваше, а опашката му шибаше хълбоците, за да разпъди лакомите конски мухи, които също така искаха да ядат — но да ядат неговото месо.

Уленшпигел, чийто стомах пищеше от глад, беше тъжен.

— Ти ще бъдеш много щастливо — каза той, — достопочтено магаре, ако си хапваш тлъсти тръни както сега, ако никой не дойде да наруши удоволствието ти и да ти припомни, че си смъртно, тоест родено, за да търпиш какви ли не подлости.

— Също като тебе — продължи той и стисна магарето с колене, — също като тебе носителят на светата папска пантофка има своята конска муха — тя е господин Лютер; и негово величество Карл има своята конска муха — тя е господин Франциск, наречен Първи, кралят с дългия нос и с още по-дълъг меч. Позволено е, значи, достопочтено магаре, и на мене, дребен човечец, който скита като евреин, да имам и аз своята конска муха. Уви! Всичките ми джобове са скъсани и през дупките се изнизват, тръгнали да скитосват, всичките ми хубави дукати, флорини и делдери като легион мишки, хукнали пред озъбена котка. Не знам защо парите никак не ме обичат, когато аз толкова ги обичам. Каквото и да казват, Фортуна не е никаква жена, защото обича само алчните скъперници, които я затварят в сандъци, в чували, затварят я с двадесет ключа и не й позволяват никога да покаже на прозореца дори крайчеца на своя позлатен нос. Ето това е конската муха, която ме гложди и причинява сърбеж и ме гъделичка, без да ме разсмива. Но ти съвсем не ме слушаш, достопочтено магаре, гледаш само да пасеш. Ах, шишко, ти пълниш търбуха, а дългите ти уши не чуват воплите на гладните кореми. Слушай, искам да ме чуеш.