Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Братът, който не проповядваше, клатеше блюдото. Флорини, крузати, дукати, патари, петачета и аспри валяха вътре като град.

Клаас, който се чувствуваше богат, плати един флорин срещу една индулгенция за десет хиляди години. Монасите му дадоха едно парче пергамент.

Скоро след това, като видяха, че в Дамме само крадците не си бяха купили индулгенции, двамата монаси заминаха за Хейст.

Облечен в поклонническите си дрехи и с опростени грехове, Уленшпигел напусна Рим, тръгна все направо и стигна до Бамберг, града с най-хубавите зеленчуци.

Той влезе в една странноприемница, дето веселата стопанка му каза:

— Майсторче, искаш ли да се нахраниш срещу заплащане?

— Да — рече Уленшпигел. — Но за колко пари се яде тук?

Стопанката отговори:

— Шест флорина — на масата на господата; четири — на масата на обикновените граждани и два — на общата маса.

— Щом е по-скъпо, ще бъде по-хубаво за мене — отговори Уленшпигел.

И седна на масата на господата. Когато се нахрани добре и поля вечерята си с рейнско вино, той каза на стопанката:

— Булка, нахраних се добре, дай ми шестте флорина.

Стопанката му каза:

— Ти подиграваш ли се? Плащай, каквото си изял.

— Мила стопанке — отговори й Уленшпигел, — лицето ви не е лице на лоша длъжница; напротив, по него личи, че сте много добросъвестна, че сте изпълнена с почтеност и любов към ближния и че по-скоро бихте ми платили осемнадесет флорина, отколкото да не ми дадете шестте, които ми дължите. Ах, какви хубави очи! Сякаш самото слънце ме пронизва и от лъчите му любовната лудост расте в мене по-буйно от бурен в запуснат имот.

Тя отговори:

— Не ми трябва нито твоята лудост, нито твоят бурен: плати и си върви!

— Да си отида — рече Уленшпигел — и да не те видя вече! По-добре тутакси да пукна! Стопанке, миличка стопанке, аз не съм свикнал да се храня за шест флорина, аз съм беден човек, който скита през поля и гори; така се натъпках, че скоро ще изплезя език като куче на слънце; благоволете да ми платите, аз наистина спечелих шестте флорина с тежкия труд на челюстите си; дайте ми ги и аз ще ви милвам, ще ви целувам, ще ви прегръщам с такава гореща признателност, че дори двадесет и седем любовници заедно не биха могли да свършат тая тежка работа.

— За пари ли казваш това? — рече тя.

— А ти да не искаш да те изям безплатно? — каза той.

— Не — рече тя, като се бранеше от него.

— Ах — въздъхна той, като вървеше подире й, — твоята кожа е като каймак, косите ти като зачервен на шиш фазан, устните ти като череши! Има ли някоя по-вкусна от тебе?

— И имаш още лице, селяко противен — рече тя усмихната, — да ми искаш шест флорина! Бъди благодарен, че те нахраних, без да ти искам нещо.

— Да знаете само — каза Уленшпигел — колко място още има в стомаха ми!

— Върви си — рече стопанката, — докато не е дошъл мъжът ми.

— Аз ще бъда отстъпчив кредитор — каза той, — дай ми само един флорин, за да утоля бъдещата си жажда.

— Вземи — рече тя, — негоднико. И му даде един флорин.

— Ще ми позволиш ли да дойда пак? — попита я Уленшпигел.

— Ще си вървиш ли най-сетне по правия път? — рече тя.

— По правия път, ще рече, към тебе, миличка — каза Уленшпигел, — да вървя по кривия, ще рече, да се разделя с хубавите ти очи. Ако позволиш да остана тук, няма да ям за повече от един флорин дневно.

— Май че ще играе тоягата — рече тя.

— Вземи моята — отговори Уленшпигел. Тя се разсмя, но той трябваше да си тръгне.

По него време Ламме Гудзак се настани отново да живее в Дамме, тъй като поради еретиците в лиежкия край съвсем не бе спокоен. Жена му на драго сърце тръгна с него, защото жителите на Лиеж, шегобийци по природа, се подиграваха с добродушието на мъжа й.

Ламме навестяваше често Клаас, който, откак бе получил наследството, ходеше в кръчмата „Синята кула“ и имаше запазена там маса за себе си и за приятелите. На съседната маса пиеше стиснато своето половин канче Йос Грипстюивер, старейшината на рибарите, страшен вариклечко, който се хранеше само с пушени херинги и мислеше повече за парите, отколкото за спасението на душата си. Клаас държеше в кесията си пергамента, на който бяха написани неговите десет хиляди години с опростени грехове.

Една вечер той седеше в „Синята кула“ заедно с Ламме Гудзак, Ян ван Рузбеке и Матис ван Аш. Там беше и Йос Грипстюивер. Клаас пийна здравата и Ян Рузбеке му каза:

— Грехота е да се пие толкова много!

Клаас отговори: