Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Така слепите се смяха, пиха, ядоха и пяха. Някои от тях, подушили хубавичките жени, тичаха като побъркани из залата, пощръклели за любов, но дяволитите девойчета ги объркваха, като се криеха зад някой брат от „Гуляйджийското лице“, и казваха: „Целуни ме де“. Слепите се опитваха, но вместо жена целуваха брадатото лице на някой мъж, като получаваха и по една ругатня.

Братята от „Гуляйджийското лице“ пяха и слепите пяха. И веселите булки се смееха, трогнати от тяхната радост.

Когато минаха тия сладостни часове, съдържателят на странноприемницата им каза:

— Добре си хапнахте и пийнахте, дайте сега седемте флорина.

Всеки от тях почна да се кълне, че кесията не е у него и посочваше съседа си. Поради това избухна помежду им ново сбиване, като се мъчеха да се удрят с крак, с юмрук или с глава, но не сполучваха и удряха напосоки, защото братята от „Гуляйджийското лице“, като виждаха какво става, ги разделяха един от друг. И ударите се сипеха напразно освен един, който за зла чест улучи лицето на съдържателя; той се ядоса, претърси ги поред и намери у тях всичко на всичко една стара иконка за шия, седем лиара, три копчета от панталони и броениците им.

Той реши да ги затвори в кочината и да ги остави там на хляб и вода, докато получи парите, които му дължаха.

— Ако искаш — рече Уленшпигел, — аз ще гарантирам за тях.

— Добре — отговори съдържателят, — но ако някой гарантира за тебе.

Братята от „Гуляйджийското лице“ щяха да сторят това, но Уленшпигел не им позволи, като каза:

— Гарант ще бъде старшият свещеник, аз ще отида при него.

Той си спомни за панихидите, отиде при свещеника и му разправи, че съдържателят на странноприемницата „Ловджийски рог“ бил обсебен от дявола и че приказвал непрестанно само за свини и за слепи, как свините ядели слепите или слепите — свините, в най-различни и нечестиви видове на печено и на фрикасе. И — разправяше той — през време на тия припадъци съдържателят изпочупил всичко в хана, поради което го молеше да отиде и да спаси клетия човек от злия демон.

Свещеникът обеща, но каза, че не може да отиде тутакси — в това време той правеше сметките на църковното настоятелство и се мъчеше да изкара нещо и за себе си.

Уленшпигел видя, че духовникът нямаше търпение да го слуша и му рече, че ще дойде втори път с жената на съдържателя и свещеникът ще й каже лично.

— Елате и двамата — рече свещеникът.

Уленшпигел се върна при съдържателя и му каза:

— Току-що бях при свещеника. Той ще стане гарант за слепите. Докато вие тук ги пазите, нека стопанката ти дойде да идем при него и той ще й повтори онова, което ви казах.

— Иди, жено — рече съдържателят.

Жената и Уленшпигел отидоха у свещеника, който все още пресмяташе, за да изкара някаква печалба и за себе си. Когато тя влезе при него заедно с Уленшпигел, той нетърпеливо направи знак с ръка да си излязат и рече:

— Успокой се, след ден-два ще дойда да помогна на мъжа ти.

И когато наближаваха „Ловджийски рог“, Уленшпигел си каза: „Той ще плати седем флорина и това ще бъде моята първа панихида.“

И той си тръгна; тръгнаха си и слепите.

На следния ден Уленшпигел попадна из пътя сред голямо множество хора, тръгна подире им и скоро узна, че тоя ден бе ден за поклонение в Алземберг.

Той видя бедни стари жени, боси, запътени заднишком, защото някои знатни дами заради опрощение на греховете си им плащаха по един флорин, за да вървят така. От двете страни на пътя доста поклонници ядяха лакомо пържени неща и ги поливаха с тъмна бира под звуците на гъдулки, виоли и гайди. А парата от вкусните яхнии възлизаше към небето като приятен тамян от гозби.

Но имаше и други поклонници — прости, бедни, жалки, които получаваха по шест петачета от църквата, за да вървят заднишком.

Едно дребно плешиво човече, ококорено, с диво лице, скачаше заднишком подир тях и си мърмореше молитви.

Уленшпигел поиска да разбере защо то подражава на раците и затова отиде пред него и смеейки се, почна и той да подскача. Гъдулките, флейтите, виолите и гайдите, жалбите и тихата глъчка на поклонниците бяха музиката на тоя танц.

— Дяволски сине — рече Уленшпигел, — защо си се разскачал тъй? Да не би да искаш без друго да паднеш?

Човекът не отговори и продължи да мърмори молитвите си.

— Да не би да искаш — рече Уленшпигел — да преброиш крайпътните дървета? Няма ли да преброиш и листата им?

Човекът, който четеше в това време Верую , направи знак на Уленшпигел да млъкне.