Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Ти плачеш, мъжо — каза Зуткин, — ще рече, ти го обичаш повече, без да си го проявявал, защото ридаеш, а мъжките ридания са като плач на лъв.

Но той не отговори нищо.

Нел се бе скрила в плевнята, за да не я видят, че и тя плаче за Уленшпигел. Тя вървеше отдалеч след Зуткин, Клаас, гражданите и гражданките; когато видя, че приятелят й продължи пътя си самичък, тя се завтече и увисна на шията му.

— Ти ще срещнеш там много хубави дами — каза тя.

— Хубави, не зная, може би — отговори Уленшпигел, — но свежи като тебе — не, защото те всички са изпечени от слънцето.

Те дълго вървяха заедно. Уленшпигел бе потънал в размисъл и от време на време казваше:

— Добре ще ми платят те за своите задушници!

— Какви задушници и кой ще плаща? — попита Нел.

Уленшпигел отговори:

— Всички тия старши свещеници, попове, духовници, клисари и други висши и низши дръвници, които ни хранят с глупости. Ако бях добър работник, с това изгнание те щяха да ми откраднат плода на тригодишен труд. Сега плаща клетият Клаас. Те ще ми платят стократно тия три години и аз ще им отслужа една задушница, заплатена с техни пари.

— Ах, Тил, бъди предпазлив: те ще те изгорят жив — отговори Нел.

— Мене огън ме не хваща — каза Уленшпигел.

И се разделиха, тя — потънала в сълзи, той — тъжен и озлобен.

Когато минаваше през Брюге, той видя на пазара, който става всяка сряда, една жена, развеждана от палача и от слугите му и придружена от голяма тълпа жени, които викаха около нея и изричаха с вой хиляди мръсни хули.

Щом видя, че по горната част на роклята й бяха накачени червени парцали, а на шията й висеше камъкът на правосъдието с неговите железни вериги, Уленшпигел разбра, че тая жена, за да печели, е продавала младите и свежи тела на своите дъщери. Казаха му, че тя се нарича Барбара, че е омъжена за Ясон Дарю и че щяла да бъде развеждана в това облекло от площад на площад, докато я върнат пак на Големия пазар, дето ще я качат на лобното място, вече издигнато за нея. Уленшпигел тръгна подире й заедно с множеството, което крещеше. Когато се върнаха на Големия пазар, качиха я на мястото, вързаха я за един стълб и палачът сложи пред нея снопче трева и буца пръст, което означаваше гроб.

Казаха също така на Уленшпигел, че преди това в тъмницата тя е била бита с камшик.

По-нататък той срещна из пътя си Анри Маришал, нехранимайко-скитник, когото бяха бесили веднъж във владенията на замъка Вест Ипр и още сочеше по шията си белезите от въжето. Спасил се — разправяше той — с това, че когато увиснал във въздуха, прочел една хубава молитва към халската Богородица, така че по някакво истинско чудо, след като съдиите и чиновниците си отишли, въжето, което вече не го стягало, се скъсало, той паднал на земята и така останал жив и здрав.

Но по-късно Уленшпигел узна, че тоя нехранимайко, спасен от бесилото, не бил Анри Маришал и че са го оставили да ходи да пръска лъжата, защото носел грамота, подписана от старшия свещеник на халската катедрала, който виждал, че от тия приказки на Анри Маришал се стичат в църквата му тълпи богомолци и че ония, които рано или късно щяха да отидат на бесилото, му плащат добре. И дълго време още халската катедрала бе наричана „Катедрала на обесените“.

По него време инквизиторите и богословите заявиха за втори път на император Карл, че църквата загива, че нейният авторитет не се зачита и че ако той е спечелил толкова бляскави победи, дължи го на молитвите на католическия свят, който поддържа императорската власт високо на нейния престол.

Един испански архиепископ поиска от него да бъдат отрязани шест хиляди глави или да бъдат изгорени толкова тела, та по тоя начин да се изкорени в Нидерландия средната лютеранска ерес. Негово свето величество отсъди, че това съвсем не е достатъчно.

Така че през където и да минеше клетият Уленшпигел, навсякъде виждаше ужасен само набучени на колове глави, девойки, тикнати в чували и хвърлени живи в реката; мъже, проснати по гръб на колело и удряни с железни пръти, жени, заравяни живи и върху пръстта над тях палача, който скача, за да ги смаже. А изповедниците на ония мъже и жени, които се покайваха предварително, печелеха по дванадесет петачета на душа.

В Лувен той видя как палачите изгориха на клада тридесет лютерани наведнъж, като запалиха огъня с барут за топове. В Лимбург видя как цяла челяд — мъже и жени, дъщери и зетьове — отива на лобното място, пеейки псалми. Само един старец извика, когато гореше.