Шарл Костер - Тил Уленшпигел

И Уленшпигел, уплашен и изтерзан, вървеше по злочестата земя.

В полето той се отърсваше като птица, като отвързано куче и сърцето му укрепваше сред дървесата, ливадите и ясното слънце.

След като бе вървял три дни, той стигна в околностите на Брюксел, в богатата община Уккле. Когато минаваше край странноприемница Ловджийски рог , привлече го божествената миризма на фрикасе 62 62 Ястие от нарязано месо със сос. — Б.пр. . Той попита елин млад просяк, който душеше с вдигнат нос и се наслаждаваше от аромата на соса, в чест на кого се кади към небето това празнично благоухание. Просякът му отговори, че братята от ордена „Гуляйджийското лице“ 63 63 Орденът „Гуляйджийското лице“ — през онова време в Нидерландия имало необикновен разцвет на градския живот и страната с нейното трудолюбиво, общително и винаги готово да се весели население била наводнена с най-различни свободни сдружения. ще се съберат след вечернята да отпразнуват деня на освобождението на селото, извършено преди години от жените и девойчетата.

Уленшпигел видя в далечината един прът, на върха на който имаше изкуствена птица-мишенка, а наоколо жени, въоръжени с лъкове; той попита да не би сега жените да са станали стрелци.

Младият просяк, който вдишваше мириса на соса, отговори, че с тия лъкове през времето на Добрия херцог жените от Уккле изпратили на оня свят повече от сто разбойника.

Уленшпигел искаше да узнае нещо повече, но момъкът му каза, че е гладен и жаден и че докато той не му даде един патар да се нахрани и напие, няма да каже ни дума повече. Уленшпигел го съжали и му даде.

Щом получи патара, момъкът влезе в странноприемницата „Ловджийски рог“ , както лисица влиза в кокошарник, и се върна тържествено с половин наденица и голям самун хляб.

Неочаквано Уленшпигел чу приятни звуци от тамбурини и виоли 64 64 Тамбурин — по-дълъг и по-тесен барабан от обикновените; виола — инструмент със седем корди, подобен на виолончело. — Б.пр. и видя голяма група танцуващи жени, а между тях една хубава булка със златна огърлица.

Просякът, доволен и засмян, че се е нахранил, каза на Уленшпигел, че младата хубавица била царицата в стрелбата с лък, казвала се Миетже и била съпруга на уважаемия господин Ренонкел, помощник-кмет в общината. След това поиска от Уленшпигел шест лиара, за да се почерпи. Уленшпигел му даде. И като си хапна и пийна, просякът седна на задника си на припек и почна да си чисти зъбите с нокти.

Когато жените-стрелци съзряха Уленшпигел, облечен като поклонник, завъртяха се на хоро около него и му казаха:

— Добър ден, хубаво поклонниче; отдалеч ли идеш, младо поклонниче?

Уленшпигел отговори:

— Ида от Фландрия, хубавата страна, пълна с влюбени девойчета.

И с тъга си помисли за Нел.

— Какъв грях си извършил? — попитаха го жените и престанаха да играят.

— Не мога да го кажа — той е много голям. Но аз имам и други работи, които съвсем не са малки.

Те се засмяха и го попитаха за какво е трябвало да тръгне и да пътува така — с поклонническа тояга, с просяшка торба и с навървени черупки от стриди.

— Защото — отговори той, като поизлъга — казах, че панихидите са изгодни за свещениците.

— Да, вярващите дават последните си пари за панихиди — отговориха жените. — Но те са полезни за душите на грешниците, които са в чистилището.

— Не знам, никога не съм бил там — отговори Уленшпигел.

— Искаш ли да хапнеш с нас, поклонниче? — каза му най-хубавичката от жените.

— Искам — рече той, — искам да ям с вас, да те изям тебе и всички останали една след друга, защото вие сте царски мръвки, по-сладки за хрускане от жълтунките, дроздовете и бекасите.

— Тогава господ да те нахрани — казаха те. — Тоя дивеч е страшно скъп.

— Като вас, милички — отговори той.

— И тъй да е — казаха те, — ала ние не се продаваме.

— Ами давате ли се? — попита той.

— Даваме бой на нахалниците. Ако искаш да опиташ — ще те бъхтим като гръсти.

— Отказвам се — рече той.

— Ела да ядеш — казаха те.

Той тръгна подире им през двора на странноприемницата, щастлив, че е заобиколен от такива свежи лица. Ала неочаквано видя, че в двора влизат много тържествено — със знаме, с тръба, флейта и тамбурин — братята от „Гуляйджийското лице“, които наистина оправдаваха с тлъстината си веселото име на техния орден. Те го изгледаха любопитно, но жените им казаха, че той е поклонник, че са го намерили на пътя и тъй като неговото лице им се сторило весело като лицата на техните съпрузи и годеници, решили да го вземат да участвува и той в тяхното угощение.