Шарл Костер - Тил Уленшпигел

И с мъжки, женски и плачливи детински гласове те стенеха и думаха:

— Високомерие, майка на честолюбието, Гняв, източник на жестокост, вие ни убивахте по бойните полета, в тъмниците и стаите за мъчения, за да запазите вашите скиптри и корони! Завист, ти уби в зародиша им много благородни и полезни мисли, ние сме душите на преследвани изобретатели; Скъперничество, ти превърна в злато кръвта на клетия народ, ние сме духовете на твоите жертви; Похот, другарко и сестра на убийството, която роди Нерон, Месалина и крал Филип испански, ти купуваш добродетелта и плащаш на покварата, ние сме душите на мъртвите; Мързел и Чревоугодие, вие мърсите света, вие трябва да бъдете изметени, ние сме душите на мъртвите.

И чу се глас, който изрече:

А блуждаещите пламъчета казаха:

— Огънят — това сме ние, ние сме възмездието за изплаканите сълзи, за народните страдания; възмездие за благородниците, които ходеха на лов за човешки дивеч из своите земи; възмездие за безполезните битки, за проляната в затворите кръв, за изгорените мъже, за живи заровените жени и девойки; възмездие за окованото и окървавено минало; огънят — това сме ние, душите на мъртвите.

При тия думи Седмината се превърнаха в дървени статуи, без да променят с нищо предишния си вид. И един глас каза:

— Уленшпигел, изгори дървото!

И Уленшпигел, се обърна към блуждаещите пламъчета и каза:

— Вие, които сте огънят, изпълнете службата си.

И блуждаещите огньове заобиколиха накуп Седмината, които изгоряха и станаха на пепел.

И протече река от кръв.

От тая пепел излязоха седем други фигури: първата от тях каза:

— Аз се наричах Високомерие, сега се казвам благородна Гордост.

И останалите говориха по същия начин, и Уленшпигел и Нел видяха, че от Скъперничеството излезе Пестеливостта; от Гнева — Буйността; от Чревоугодието — Апетитът; от Завистта — Съревнованието, и от Мързела — Съзерцателността на поетите и мъдреците. А Похотта, яхнала коза, се превърна в хубава жена, чието име беше Любов.

И блуждаещите пламъчета заиграха около тях весело хоро.

Тогава Уленшпигел и Нел чуха хиляди гласове на невидими мъже и жени, звънливи и присмехулни, които звучаха като звънчета и пееха:

И Уленшпигел рече:

— Духовете се подиграват с нас.

И една могъща ръка хвана Нел за ръката и я хвърли в пространството.

А духовете запяха:

— О — рече Уленшпигел, — Север, Залез и колан. Вие говорите неясно, господа духове.

А те запяха присмехулно:

— Вие съвсем не сте глупави, господа духове — рече Уленшпигел.

А те отново запяха присмехулно:

— Уви! — каза Уленшпигел. Такъв е нашият страдалчески живот: човешки сълзи и насмешка на съдбата.

отвърнаха насмешливо духовете.

И една могъща ръка грабна Уленшпигел и го запрати в пространството.

Когато падна, Нел си потърка очите и видя само изгряващото в златисти изпарения слънце, връхчетата на тревите, също така целите в злато, и лъчите, които обагряха в жълто перата на заспалите чайки; но те скоро се събудиха.

След това Нел се погледна, видя, че е гола и бързо се облече; видя, че и Уленшпигел бе също така гол и го покри; мислейки, че е заспал, тя го раздруса, но той не помръдна, също като мъртвец; обхвана я страх.

— Дали не съм убила любимия си с тоя балсам за видения? — каза тя. — И аз искам да умра! Ах, Тил, събуди се! Той е студен като мрамор!

Уленшпигел не се събуждаше. Изминаха две нощи и един ден и Нел, трескава от мъка, бдя над приятеля си Уленшпигел.

През утрото на втория ден Нел чу някакво звънче и видя селянин с лопата; след него със свещ в ръка вървяха един кмет, двама общински съветници, свещеникът на Ставенис и клисарят, който носеше слънчобрана му.