Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Уленшпигел — рече Нел, — тия птици молят да пощадиш яйцата им.

И разтреперана, тя каза:

— Страх ме е, гледай, слънцето залязва вече, небето побелява, звездите се пробуждат — настъпва часът на духовете. Ето, ниско над земята се виждат алени изпарения; Тил, любими, кое е това адско чудовище, което разтваря сред облаците своята огнена уста? Виж по посока на Филипова земя, дето кралят-палач заповяда на два пъти, заради жестоката си амбиция, да убият толкова много клети хора, виж как танцуват блуждаещите пламъчета: тая нощ душите на нещастните убити в сраженията напускат студените кръгове на чистилището, за да дойдат да се сгреят в топлия въздух на земята: в тоя час ти можеш да поискаш всичко от Христос — бога на добрите магьосници.

— Пепелта удря сърцето ми — рече Уленшпигел. — Ах, да можеше Христос да ми покаже Седмината, чиято пепел, развеяна от вятъра, би могла да ощастливи Фландрия и целия свят!

— Невернико — каза Нел, — ще ги видиш, като се намажеш с балсама.

— Може би — рече Уленшпигел, като посочи с пръст Сириус, — ако някой дух слезе от тая студена звезда.

При това движение едно блуждаещо пламъче, което се въртеше около него, кацна на пръста му и колкото повече той искаше да го махне, толкова по-здраво то се държеше.

Нел се опита да отърве Уленшпигел, но и на нейната ръка се залепи едно блуждаещо пламъче.

Уленшпигел плесна пламъчето на ръката си и рече:

— Казвай! Каква душа си ти — на някой Голтак ли, или на испанец? Ако си душа на Голтак — върви си в рая; ако си на испанец — върни се в ада, отдето си дошла.

Нел му каза:

— Недей оскърбява душите, дори да са души на палачи.

И като подхвърляше блуждаещото пламъче върху пръста си, тя каза:

— Пламъче, мило пламъче, какви вести носиш ти от царството на душите? Липсва ли им нещо? Ядат ли, пият ли, като нямат уста? Защото ти нямаш уста, мило пламъче! Или те приемат човешки образ само в благословения рай?

— Как можеш да си губиш времето — каза Уленшпигел — да говориш на това тъжно пламъче, което няма нито уши, да те чуе, нито уста, да ти отговори?

Ала Нел продължи, без да го слуша:

— Пламъче, отговори ми, като се завъртиш, защото аз ще те питам три пъти: веднъж — в името на бога, втори път — в името на света Богородица, и трети път — в името на първичните духове, които са посредниците между бога и хората.

Нел направи това и пламъчето се завъртя три пъти.

Тогава Нел рече на Уленшпигел:

— Съблечи дрехите си, и аз ще съблека моите: ето сребърната кутия, в която е балсамът за виденията.

— Все ми е едно — каза Уленшпигел.

Те се съблякоха, намазаха се с балсама и легнаха голи на тревата един до друг.

Чайките викаха жаловито; сред облаците святкаше мълния и тътнеше гръм: месецът едва показваше между два облака златните рогчета на своя сърп; блуждаещите пламъчета на Уленшпигел и Нел отидоха да танцуват в ливадата заедно с другите.

Изведнъж Нел и нейният любим бяха грабнати от ръката на някакъв гигант, който почна да ги подхвърля във въздуха като детски топки, улавяше ги пак, търкаляше ги един върху друг, мачкаше ги между пръстите си, запращаше ги в локвите вода между хълмовете и ги измъкваше оттам цели оплетени в морски треви. Сетне, като ги носеше из пространството, той запя с толкова силен глас, че разбуди и изплаши всички чайки по островите:

И наистина Уленшпигел и Нел видяха на моравата, във въздуха и в небето седем светещи бронзови плочи, които бяха приковани със седем огнени гвоздея. На плочите бе написано:

В бунища мъзгата се ражда и блика, седморката значи и радост, и скръб. Въглен е бил нявга диаманта скъп, учителят глупав, умен ученикът.

Седморката значи и радост, и скръб.

И гигантът вървеше, а след него всички блуждаещи пламъчета, които мълвяха като жътварчета и думаха:

Изведнъж чертите на лицето му се изкривиха, той става по-слаб, тъжен и висок. В едната си ръка държеше скиптър, в другата — меч. Името му беше Високомерие.

Той хвърли Нел и Уленшпигел на земята и каза:

— Аз съм бог.

След това до него се появи една червенолика мома, яхнала коза, с голи гърди, с разтворена рокля и с дързък поглед; нейното име беше Похот; след нея дойде една стара еврейка, която събираше черупки от яйцата на чайките; тя се наричаше Скъперничество; и един лаком, ненаситен монах, който ядеше луканка, тъпчеше се с наденици и непрекъснато дъвчеше като свинята, която беше яхнал; това беше Чревоугодието; след него идеше Мързелът, който тътреше крака, бледен и подут, с угаснал поглед, гонен от Гнева, който го подкарваше с остен. Мързелът беше тъжен, оплакваше се, потънал в сълзи, и падаше на колене от умора; сетне дойде мършавата Завист, с глава на усойница, със зъби на щука, която хапеше Мързела, защото беше в много добро настроение, Гнева — защото беше много буен, Чревоугодието — защото беше много наситено, Похотта — защото беше много червена, Скъперничеството — заради черупките, Високомерието — защото имаше пурпурна дреха и корона. И блуждаещите пламъчета танцуваха наоколо.