Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Голтаците са в Анверс и пленяват корабите на Алба дори в пристанището. Когато сред бял ден влизат в града, те освобождават някои пленници, а вземат други за откуп. Измъкват насила гражданите и отвеждат някои без много приказки под страх от смъртно наказание.

Уленшпигел каза на Ламме:

— Синът на адмирала е задържан в къщата на коменданта, трябва да го освободим.

Като влязоха в къщата на коменданта, видяха сина, когото търсеха, заедно с един шишкав калугер, който му проповядваше сприхаво и се опитваше да го възвърне в лоното на нашата майка светата църква. Но момъкът не искаше. Той излезе с Уленшпигел. А през това време Ламме, хванал монаха за качулката, буташе го да върви пред него из анверските улици и му казваше:

— Ти струваш сто флорина откуп; вземай си нещата и върви напред. Какво се бавиш? Да нямаш олово в сандалите си? Върви, чувал със сланина, долап за ястия, шкембе, пълно с чорба!

Монахът отговаряше яростно:

— Аз вървя, господин Голтако, вървя; но независимо от всичката почит, която имам към вашата аркебуза, вие приличате на мене — дебел, шкембест човек.

Но Ламме го блъскаше.

— Как смееш ти — каза той, — отвратителен калугер, да сравняваш твоята манастирска тлъстина, лентяйска и безполезна, с моята тлъстина на фламандец, натрупана честно в работа, умора и сражения. Тичай или ще те ритна с носа на обувката си, та да вървиш на четири крака като куче.

Но монахът не можеше да тича и цял се задъхваше, както и Ламме. И така стигнаха до кораба.

След като превзеха Рамкенс, Рертрюденберг и Алкмаер, Голтаците се върнаха във Флисинген.

Оздравялата Нел чакаше Уленшпигел на пристанището.

— Тил — рече тя, като го видя, — мили мой Тил, не си ли ранен?

Уленшпигел изпя:

— Ах! — каза Ламме, като си тътреше крака. — Около него валят куршуми, картечи, гюллета, а той не чувствува нищо освен вятъра, който правят те. Ти сигурно си дух, Уленшпигел, както и ти, Нел, защото винаги ви виждам бодри и младички.

— Защо си тътриш крака? — попита Нел.

— Аз не съм дух и никога няма да бъда — рече той. — Затова ме и цапнаха с брадва в бедрото. — Ах, колко закръглени и бели бяха бедрата на жена ми! Гледай, тече кръв от мене. Ох, защо тя не е сега тук, за да се грижи за мен!

Нел се ядоса и му отговори:

— Защо ти е потрябвала невярна жена?

— Не говори лошо за нея — отвърна Ламме.

— Ето ти мехлем — рече Нел, — пазех го за Уленшпигел; сложи го на раната си.

Щом превърза раната си, Ламме се развесели, защото мехлемът успокои лютата болка, и те се качиха тримата на кораба.

Когато видя монаха, който се разхождаше с вързани ръце, тя рече:

— Кой е този? Виждала съм го някъде и струва ми се, че го познавам.

— Той струва сто флорина откуп — отговори Ламме.

Него ден флотата имаше празник. Въпреки острия декемврийски вятър, въпреки дъжда, въпреки снега всички Голтаци от флотата бяха на палубите. Сребърните полумесеци блестяха сиво-жълто с червеникав блясък по зеландските шапки. И Уленшпигел запя: