Шарл Костер - Тил Уленшпигел

По заповед на адмирала по корабите бе обявена тревога; всички светлини угаснаха; матроси и войници, въоръжени с брадви, легнаха на палубата по корем. Храбрите артилеристи с фитили в ръце застанаха до оръдията, заредени с картеч и гюллета. Викнеха ли адмиралът и капитаните: „Сто крачки!“, което означаваше позицията на неприятеля, те трябваше да открият огън от носа, кърмата и от борда, според положението на настъпващите.

И чу се гласът на господин Ворст:

— Смърт за всеки, който говори високо!

И капитаните повториха след него:

— Смърт за всеки, който говори високо!

Нощта беше безлунна, но със звезди.

— Чуваш ли? — рече Уленшпигел на Ламме така, като че шепнеше призрак. — Чуваш ли гласовете на ония от Амстердам и скърцането на кънките им по леда? Те вървят бързо. Чува се говорът им. Те казват: „Лентяите Голтаци спят. Наше е лисабонското съкровище!“ Запалват факли. Виждаш ли стълбите им за пристъпа, грозните им мутри и дългата верига на атакуващите? Те са повече от хиляда.

— Сто крачки! — извика господин Ворст.

— Сто крачки! — извикаха капитаните.

И се чу тътен като от гръмотевица и жален вой по леда.

— Осемдесет топа стрелят отведнъж! — рече Уленшпигел. — Бягат, Виждаш ли как се отдалечават факлите?

— Гонете ги! — каза адмирал Ворст.

— Гонете ги! — казаха капитаните.

Но гонитбата не трая дълго, тъй като бегълците имаха преднина от сто крачки и крака на страхливи зайци.

И у хората, които викаха и умираха по леда, намериха злато, скъпоценности и въжета за връзване на Голтаците.

И след тая победа Голтаците говореха помежду си: „Щом бог е с нас, кой ще бъде против нас? Да живее Голтака!“

Но на третия ден сутринта господин Ворст очакваше в тревога нов пристъп, Ламме се качи на палубата и каза на Уленшпигел:

— Заведи ме при тоя адмирал, който не искаше да те чуе, когато ти предсказа заледяването.

— Върви без водач — отговори Уленшпигел.

Ламме заключи готварницата и отиде. Адмиралът беше на палубата и гледаше дали няма да съзре някакво движение откъм града.

Ламме се приближи до него и каза:

— Господин адмирал, може ли един скромен главен готвач да ви каже мнението си?

— Кажи, моето момче — рече адмиралът.

— Господин адмирал, водата се размразява в стомните; закланите птици не са вече твърди, по надениците няма вече скреж, маслото омекна, дървеното масло е течно, солта сълзи. Скоро ще завали дъжд и ние ще бъдем спасени, господин адмирал.

— Кой си ти? — попита господин Ворст.

— Аз съм — отговори той — Ламме Гудзак, главният готвач на кораба „Бриел“. И ако всички големи учени, които искат да минат за астрономи, могат да четат по звездите тъй хубаво, както аз чета в моите сосове, биха ни казали, че тая нощ ще се размрази с голям трясък на буря и градушка: но размразяването ще бъде съвсем за кратко.

И Ламме се върна при Уленшпигел, комуто каза към обяд:

— Аз пак съм пророк: небето почерня, духа бурен вятър; вали топъл дъжд; над леда има вече една педя вода.

Вечерта той възкликна весело:

— Северно море се надигна: сега е часът на прилива; високите вълни влизат в Зюйдерзее и трошат леда, който се разпуква на големи късове и пада върху корабите; той пръска светли искри; ето ти и градушка. Адмиралът ни заповядва да се оттеглим от Амстердам, а водата е толкова много, че и най-големият ни кораб може да плава. Вече сме в пристанището на Анкюиз. Морето отново замръзва. Аз съм пророк, това е божие чудо.

А Уленшпигел каза:

— Да пием за слава на господа и да го благословим.

И зимата мина и настъпи лятото.

В средата на август, когато наситените със зърно кокошки остават глухи за зова на петела, който им тръби за любовта си, Уленшпигел каза на своите матроси и войници:

— Когато кървавият херцог бе в Утрехт, дръзна да издаде един благосклонен указ, който между другите милостиви дарове обещава глад, смърт и разорение на нидерландските жители, които не искат да се подчинят. Всичко — казва той, — което още се държи, ще бъде изкоренено и негово кралско величество ще засели страната с чужденци. Хапи, херцог, хапи! Пилата троши зъбите на усойниците; ние сме пила. Да живее Голтака!

Алба, кръвта те опиянява! Мислиш ли ти, че ние се плашим от твоите закани или че вярваме на твоето милосърдие? Твоите знаменити полкове, за които ти пееше хвалби из целия свят, твоите „Непобедими“, твоите „Неизменни“, твоите „Безсмъртни“ седем месеца вече обстрелват с топове Хаарлем, слаб град, защищаван само от гражданите; като всички простосмъртни те танцуваха във въздуха танца на избухващите мини. Гражданите ги обливаха в катран; в края на краищата те победиха славно, като изклаха безоръжните хора. Чуваш ли, палачо, часа на божието възмездие, който бие?