Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Уленшпигел отговори:

— Според спогодбата гражданите спасиха и живота си, и града от ограбване срещу двеста и четиридесет хиляди флорина. Те трябва да платят в брой сто хиляди флорина до дванадесет дни, а останалите след три месеца. Наредено бе жените да се оттеглят в черквите. Няма съмнение, те ще почнат да убиват. Чуваш ли как коват ешафодите и издигат бесилките?

— Ах, ние ще умрем! — рече Нел. — Гладна съм.

— Да — пошепна Ламме на Уленшпигел. — Кървавото херцогче казало, че когато ни водят на смърт, ще бъдем по-послушни, ако сме гладни.

— Много съм гладна! — рече Нел.

Вечерта дойдоха войници и раздадоха по един хляб на шест души.

— Триста валонски войника бяха обесени на пазара — казаха те. — Скоро ще дойде и вашият ред. Голтаците винаги са били обручвани с бесилки.

На другата вечер те пак дойдоха с по един хляб за шест души.

— Четири знатни граждани — казаха те — бяха обезглавени. Двеста четиридесет и девет войника бяха вързани двама по двама и хвърлени в морето. Тая година морските раци ще бъдат тлъсти. От седми юли, откак сте затворени тук, вие съвсем не изглеждате добре. Нидерландците са лакоми и пияници; ние, испанците, се задоволяваме с по две смокини за вечеря.

— Затова, значи, вие задължавате навред гражданите — отговори Уленшпигел — да ви приготвят по четири гозби от месо, птици, каймаци, вина и сладка; и да ви дават мляко, за да миете мустаците си, и вино, за да къпете краката на конете си?

На осемнадесети юли Нел каза:

— Краката ми са мокри; какво ли е това?

— Кръв — каза Уленшпигел.

Вечерта войниците отново дойдоха с по един хляб за шест души.

— Дето въжето не стига — казаха те, — мечът свършва работа. Триста войника и двадесет и седем граждани, които се опитаха да избягат от града, се разхождат сега в ада, носейки главите си в ръце.

На следния ден в манастира отново се проля кръв. Войниците дойдоха, но не донесоха хляб, а само огледаха пленниците и казаха:

— Петстотин валонци, англичани и шотландци, които бяха обезглавени вчера, имаха по-прилични лица. Тия тук сигурно са гладни; но кой, ако не Голтака ще мре от глад?

И наистина те всички — бледи, мършави, посърнали, треперещи като от треска — приличаха на призраци.

На шестнадесети август, в пет часа вечерта, войниците дойдоха засмени и им дадоха хляб, сирене и бира. Ламме каза:

— Това е предсмъртното угощение.

В десет часа дойдоха четири отряда; началниците казаха да се отворят портите на манастира и заповядаха на пленниците да тръгнат в редица от по четири след флейтите и барабаните и да вървят така до мястото, дето им кажат да спрат. Някои улици бяха червени; и те вървяха към лобното място.

Ливадите бяха обагрени тук-там с локви кръв; кръв имаше навсякъде около стените. От вси страни долитаха ята гарвани; слънцето се криеше в легло от изпарения, небето беше още светло и в неговата глъбина се пробуждаха вече плахи звезди. Изведнъж те чуха някакъв жаловит вой.

Войниците казаха:

— Тия викове са на Голтаците от укреплението Фюик извън града; оставени са да умрат от глад.

— И ние — каза Нел, — и ние отиваме на смърт.

И се разплака.

— Пепелта удря сърцето ми — каза Уленшпигел.

— Ах! — рече Ламме на фламандски, защото войниците от охраната не разбираха тоя горд език. — Ах! — каза Ламме. — Да можех да хвана тоя кървав херцог и да го накарам да яде, докато пукне, всички тия въжета, бесилки, пейки и скели за мъчения, гири и ботуши; да можех да го накарам да изпие пролятата от него кръв и да излязат от разкъсаната му кожа и от разтворените му черва забитите трески и късове желязо и ако и тогава не издъхне, ще изтръгна сърцето му от гърдите и ще го накарам да изяде сурово това отровно сърце. Тогава сигурно той ще отиде на онзи свят в серния пъкъл, дето дяволът ще го застави да дъвче непрекъснато това сърце. И така на вечни времена.

— Амин — казаха Уленшпигел и Нел.

— Но не виждаш ли нищо? — каза тя.

— Не — рече той.

— Виждам на запад — каза тя — петима мъже и две жени, седнали в кръг. Един от тях е облечен в пурпур и носи златна корона. Изглежда, че той е главатарят на другите, целите в парцали и дрипи. Откъм изток виждам, че иде друга група от седем души; един ги води, облечен в пурпур, но без корона. И те отиват срещу ония от запад. И се бият с тях в облаците; но вече не виждам нищо.

— Седмината — каза Уленшпигел.

— Чувам — рече Нел — близо до нас в листака глас, който мълви като въздишка: