Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Няма вече да се оплаквам, синко — рече Ламме, като стана, — херингът е жълтунка, а слабата бира е малвазийско вино за свободните сърца.

И Уленшпигел каза:

А Голтаците по корабите пееха:

През една черна нощ, когато бурята тътнеше в струпаните облаци, Уленшпигел седеше върху палубата на кораба до Нел.

— Всички светлини по нашите кораби са угасени — каза той. — Ние сме лисици, които дебнат нощем минаването на испанските птици, тоест на техните двадесет идва асабри, богати кораби, дето блестят фенери — звездите на тяхното нещастие. И ние се носим срещу тях.

Нел каза:

— Тая нощ е нощ на магьосниците. Небето е черно като устата на пъкъла, светкавиците блестят като усмивката на сатаната, далечната буря бучи глухо, чайките хвърчат със силни крясъци: морето върти като сребърни водни змии своите фосфоресциращи вълни. Тил, любими, ела да отидем в света на духовете. Вземи праха за виденията.

— Ще видя ли Седмината, миличка?

И те взеха праха.

И Нел затвори очите на Уленшпигел, а Уленшпигел затвори очите на Нел. И видяха страшно зрелище.

Небето, земята и морето бяха изпълнени с мъже, жени и деца, които работеха, плуваха, пътуваха или мечтаеха. Морето ги люлееше, земята ги носеше. И те гъмжаха като змиорки в кошница.

В средата на небето бяха седнали върху седем престола седем мъже и жени, всеки с по една блестяща звезда на челото, но бяха толкова смътни, че Нел и Уленшпигел виждаха ясно само техните звезди.

Морето се изкачи чак до небето и подмяташе в пяната си безброй множество кораби, мачтите и въжетата на които се блъскаха, кръстосваха, чупеха и премазваха от буйните движения на вълните. След това един кораб се очерта сред другите. Корпусът му беше от пламтящо желязо, килът му от стомана, остра като нож. Когато той мина, водата изпищя жаловито. На задната част на кораба седеше ухилена Смъртта и държеше в едната ръка своята коса, а в другата камшик, с който шибаше седем същества. Едното от тях беше тъжен, слаб, горд и мълчалив мъж. Той държеше в едната си ръка скиптър, а в другата — сабя. До него бе яхнало коза едно червенобузесто момиче с разголени гърди, с разтворена рокля и живи очи. То се протягаше похотливо към един стар евреин, който събираше гвоздеи, и към един дебел, надут човек, който падаше всеки път, когато тя го изправяше, а една мършава и свирепа жена удряше и двамата. Нито дебелият човек, нито червенобузестата му спътница отвръщаха на ударите. Сред тях един монах ядеше наденици. На земята една жена пълзеше като змия между другите. Тя хапеше стария евреин заради старите гвоздеи, надутия човек — защото той беше много доволен, червенобузестата жена — заради влажния блясък на очите й, монаха — за неговите наденици и мършавия мъж — заради скиптъра му. И скоро всички почнаха да се бият един друг.

Когато те отминаха, битката по морето, на небето и земята стана ужасна. Заваля дъжд от кръв. Корабите бяха разбити от ударите на брадви, аркебузи и топове. Късове от тях хвърчаха във въздуха посред барутния дим. На земята войски се сблъскваха като бронзови стени. Градове, села и житни ниви горяха сред викове и сълзи; високите камбанарии, каменни дангели, изрязваха сред огъня гордите си очертания и падаха след това с трясък като отсечени дъбове. Черни конници, безбройни и в гъсти редиш като орди от мрави, със сабя в едната ръка и пистолет в другата, удряха мъже, жени и деца. Някои правеха дупки в леда и хвърляха в тях живи старци; други режеха гърдите на жените и посипваха отгоре пипер, трети бесеха деца по комините. Ония, които се уморяваха да убиват, изнасилваха някоя девойка или жена, пиеха, играеха на зарове ровеха купчините плячкосано злато и бъркаха в тях с чер вените си пръсти.

Седемте, увенчани със звезди, викаха:

— Милост за злочестия свят!

А призраците се кикотеха. И гласовете им приличаха на гласовете на хиляди морски орли, които крещят заедно. И Смъртта размахваше косата си.

— Чуваш ли ги? — каза Уленшпигел. — Това са хищните птици, които дебнат нещастните хора. Те се храня с малки птици — простите и добри хорица.