— Коя си ти? — рече той.
— Аз съм Нел, неговата годеница — каза тя, — дойдох от Фландрия да го търся.
— Добре направи — каза надменно дьо Люмей.
И си отиде.
Тогава Трелонг се приближи.
— Фламандче — каза той, — като се ожениш, ще останеш ли пак войник на нашите кораби?
— Да, ваша милост — отговори Уленшпигел.
— Ами ти, девойче, какво ще правиш без мъжа си?
Нел отговори:
— Ако позволите, ваша милост, аз ще бъда флейтист на неговия кораб.
— Позволявам — рече Трелонг.
И й даде два флорина за сватбата.
А Ламме плачеше и се смееше от радост и рече:
— Ето още три флорина; всичко ще изядем; аз плащам. Хайде в „Златният гребен“. Моят приятел не загина. Да живее Голтака!
Народът ръкопляскаше, а те отидоха в „Златният гребен“, дето поръчаха голямо пиршество; и Ламме хвърляше от прозореца дребни пари на народа.
А Уленшпигел каза на Нел:
— Моя любима, сега вече си при мене! О, щастие! Тя е тук, плът, сърце и душа, моята нежна любима. О, тия кротки очи, тия хубави червени устни, отдето винаги са излизали само добри думи! Моята нежна възлюблена ми спаси живота! На нашите кораби ти ще свириш на флейтата на освобождението. Спомняш ли си… но не… Тоя радостен час принадлежи на нас, а твоето лице, нежно като юнско цвете — на мене. Аз съм в рая. Но ти плачеш…
— Те я убиха — рече тя.
И разказа историята на тежката си загуба.
И гледайки се един друг, те плакаха от любов и мъка.
И на пиршеството ядоха и пиха, а Ламме ги гледаше натъжен и повтаряше:
— О, жено моя, де си?
И свещеникът дойде и венча Нел и Уленшпигел.
И утринното слънце ги огря един до друг в тяхното брачно легло.
И Нел бе отпуснала глава върху рамото на Уленшпигел. И когато тя се пробуди от слънцето, той каза:
— Свежо личице и нежно сърце, ние ще бъдем отмъстителите на Фландрия.
Тя го целуна в устата и рече:
— Луда глава и яки ръце, бог ще благослови флейтата и меча.
— Ще ти направя войнишки дрехи.
— Веднага ли? — рече тя.
— Веднага — отговори Уленшпигел, — но кой казва, че сутрин ягодите били вкусни? Твоите устни са много по-вкусни.
Уленшпигел, Ламме и Нел, както и техните приятели и спътници вземаха от манастирите парите, ограбени от народа чрез църковни шествия, фалшиви чудеса и други католически хитрини. Това противоречеше на заповедта на Мълчаливия, принца на свободата, но парите отиваха за водене на войната. Ламме Гудзак, който не се задоволяваше само с пари, плячкосваше от манастирите и свински бутове, наденици, шишета бири и вино и се връщаше оттам весел с накичени по портупея му птици — гъски, пуйки, охранени петли, кокошки и пилета, мъкнейки с въже подире си няколко манастирски телета и свини. Това е, думаше той, според правото на войната.
Той се радваше много на всяка плячка и я занасяше на кораба, за да си направят угощение, но се оплакваше, че готвачът е пълен невежа в науката за сосовете и фрикасетата.
Тоя ден Голтаците, които здравата си бяха сръбнали винце, казаха на Уленшпигел:
— Ти винаги подушваш какво ново има на сушата; знаеш и всички бойни приключения: попей ни за тях. Ламме ще бие барабана, а хубавичката флейта ще писука в такт с песента ти.
И Уленшпигел каза:
— През един ясен и хладен майски ден Людвиг Паса у ски иска да влезе в Монс, но не вижда около себе си нито своята пехота, нито конницата си. Неколцина негови хора държат отворена една от градските порти и един мост — спуснат, за да може той да превземе града. Но гражданите завземат портата и моста. Де са войниците на граф Людвиг? Още малко и гражданите ще дигнат моста, Граф Людвиг свири с рог.
И Уленшпигел изпя:
Де са твоите пеши и конни войници?
В гората залутани те тъпчат с нозе
изсъхнали клонки и цъфнали момини сълзи
и слънцето божие огрява лицата им,
червени войнишки лица, и лъщи
по техните бойни коне.
Граф Людвиг ги търси, зове ги със рог.
Те чуват. И тихичко бий барабанът за сбор.
В силен тръс карай, юздите във пяна!
Светкавичен, призрачен бяг;
вихрушка стоманена и страшен звънтеж,
летящи ездачи във брони.
По-бързо! По-бързо! На помощ!… Напред!
Че мостът се дига… От острите шпори
конете са цели във кръв.
А мостът се дига: отиде градът!
Те спират пред него. Дали не е късно? Препускай лудешки! Юздите във пяна!
И яхнал на кон, Титоа дьо Шомон
избърза и скочи на моста, свали го.
Град Монс е превзет! Не чуваш ли как паважът кънти от бясна езда,
от вихър стоманен и звън?
Читать дальше