Шарл Костер - Тил Уленшпигел

И с един ритник той го изблъска от залата.

— Дайте вино! — извика той. — Виждал ли е някой такъв нахалник като тоя Марен? Толкова се ядосах, че ще повърна храната си. Монасите да се обесят веднага в плевнята им и да ми се доведе фламандският скитник, след като е присъствувал на обесването им. Ще видим дали ще посмее да каже, че лошо съм сторил. Поврага! Кому са потрябвали тук тия кани и чаши?

И той строши шумно чашите и съдовете и никой не смееше да му каже нещо. Прислужниците искаха да приберат парчетата, но той не им позволи и изпразвайки бутилка след бутилка, все повече се разяряваше, като се разхождаше с големи крачки, тъпчеше парчетата и ожесточено ги стриваше с крака.

Доведоха му Уленшпигел.

— Е? — рече му дьо Люмей. — Какви новини носиш от приятелите си калугери?

— Обесиха ги — рече Уленшпигел — и отвратителният палач, който убива за пари, разпра след издъхването корема и хълбоците на едного от тях, както изкормят свиня, за да продаде тлъстината му на един аптекар. Войнишката дума не е вече златна дума.

Дьо Люмей, тъпчейки строшените съдове, каза:

— Ти се държиш дръзко с мене, четирикрак негоднико, но и ти ще бъдеш обесен, само че не в плевник, а позорно, на площада пред всички хора.

— Позорът е за вас — рече Уленшпигел, — позор е и за нас: войнишката дума не е вече златна дума.

— Млъкни, дебела главо! — рече господин дьо Люмей.

— Позорът е за тебе — каза Уленшпигел, — войнишката дума не е вече златна дума. По-добре накажи мошениците, които търгуват с човешка тлъстина.

Господин дьо Люмей се спусна към него и дигна ръка да го удари.

— Удари ме — рече Уленшпигел, — аз съм твой пленник, но никак не се боя от тебе: войнишката дума не е вече златна дума.

Тогава господин дьо Люмей изтегли сабята си и навярно щеше да убие Уленшпигел, ако господин Трелонг не възпря ръката му и не каза:

— Смили се! Той е смел и храбър и не е извършил никакво престъпление.

Дьо Люмей се раздума.

— Нека поиска прошка — каза той.

Но Уленшпигел, който стоеше прав, рече:

— Няма да го направя.

— Нека каже поне, че не съм постъпил несправедливо — извика яростно дьо Люмей.

Уленшпигел отговори:

— Аз не ближа господарските ботуши: войнишката дума не е вече златна дума.

— Нека издигнат бесилката — каза дьо Люмей — и го отведете да чуе думата на въжето.

— Да — рече Уленшпигел, — и аз ще изкрещя пред целия народ: войнишката дума не е вече златна дума!

Издигнаха бесилката на големия пазар. Новината, че ще бесят Уленшпигел, храбрия Голтак, се пръсна бързо из града. И народът бе обзет от милост и състрадание. И се струпа на тълпи на големия пазар; също и господин дьо Люмей пристигна на кон, защото искаше сам да даде сигнала за наказанието.

Той гледаше студено Уленшпигел, качен на стълбата, облечен за смърт, по риза, с вързани за тялото ръце и сплетени длани, с въже на шия, и палача, готов да извърши работата си.

Трелонг каза на дьо Люмей:

— Господине, простете му, той не е предател, а досега не се е видяло да бесят някого, защото е бил искрен и милосърден!

А мъжете и жените от народа, като чуха какво казва Трелонг, викнаха:

— Милост, ваше превъзходителство, милост и пощада за Уленшпигел.

— Тая твърда глава се държа дръзко с мене — каза дьо Люмей. — Нека се разкае и каже, че съм сторил добре.

— Няма ли да се разкаеш и да кажеш, че той е сторил добре? — каза Трелонг на Уленшпигел.

— Войнишката дума не е вече златна дума — отговори Уленшпигел.

— Окачете го на въжето — каза дьо Люмей.

Палачът се готвеше да изпълни заповедта, но изведнъж една девойка, облечена цяла в бяло и с венец от цветя на главата, изкачи като луда стъпалата на ешафода, увисна на шията на Уленшпигел и каза:

— Тоя човек е мой; аз ще се омъжа за него.

И народът почна да ръкопляска, а жените викнаха:

— Да живее, да живее девойката, която спасява Уленшпигел!

— Какво значи това? — попита господин дьо Люмей.

Трелонг отговори:

— Според нравите и обичаите на града едно младо момиче, девица или неомъжена, може по право и по закон да спаси един мъж от въжето, ако на самата бесилка заяви, че го взема за свой съпруг.

— Бог му помага — каза дьо Люмей, — отвържете го.

Той отиде с коня до ешафода и видя девойката, която се мъчеше да пререже въжетата на Уленшпигел, а палачът се противеше, като каза:

— Ако ги прережете, кой ще ги плати?

Но девойката не го слушаше.

Виждайки колко е бърза, влюбена и сръчна, дьо Люмей се трогна.