Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Нека дойдат! — казват жителите. — Ние сме само обикновени граждани, риболовци, моряци и жени. За да влезе у нас, синът на херцог Алба нямал нужда, както казвал, от ключове, а от топове. Нека отвори, ако може, тия слаби порти. Той ще намери зад тях мъже. Звънете, камбани; камбанен хор, изпращай своите весели звуци в замрежения въздух.

Ние имаме само слаби стени и ровове от старинен образец. Четиринадесет оръдия бълват срещу пристанището гюллетата си по четиридесет и шест ливри. Поставете хора там, дето не достигат камъни. Щом се мръкне, всеки почва да работи и всичко се възстановява така, сякаш никога гюллета не са минавали през там. Те изстреляха срещу пристанището шестстотин и осемдесет гюллета: срещу портата Сен Жан шестстотин и седемдесет и пет. Тия ключове не отварят, защото зад нея се издига вече ново укрепление. Звънете, камбани; камбанен хор, изпращай в замрежения въздух своите весели звуци.

Топовете бият, непрекъснато бият стените, камъните отскачат, зидовете се срутват. Пробивът е достатъчно широк, за да може цяла дружина да мине фронтално. „Атака! Убивай!“ — викат те. Те се катерят, те са десет хиляди; пуснете ги да минат през рововете с техните мостове и стълби. Нашите топове са готови. Ето идат ония, които ще умрат като стадо. Поздравете ги, топове на свободата! И те поздравяват: гюллета, снаряди със запален катран хвърчат, свирят, пробиват, режат, подпалват и ослепяват тълпата настъпващи, които падат и бягат в безредие. Хиляда и петстотин мъртви застилат рова. Звънете, камбани; и ти, камбанен хор, изпращай в замрежения въздух своите весели звуци.

Хайде отново в атака! Не смеят. Почват да стрелят и да копаят под земята. И ние знаем изкуството да минираме. Под тях, запалете под тях фитила; тичайте, ще видим хубаво зрелище. Четиристотин испанци хвърчат във въздуха. Това не е пътят към вечните пламъци. О, хубав танц под сребърните звуци на нашите камбани, под веселата музика на нашия камбанен хор!

Те не подозират, че принцът бди над нас, че всеки ден през добре пазени пътища пристигат шейни с жито и барут; житото за нас, барутът за тях. Де са техните шестстотин германци, които ние убихме и издавихме в гората на Хаарлем 170 170 За да се залеят местата, заети от неприятеля, и ония, които са заплашени от неприятелско нахлуване. Дигите, защищаващи нидерландското крайбрежие от морето, покрай народностопанското си имат и отбранително значение. ? Де са единадесетте отряда, които пленихме, шестте оръдия и петдесетте вола? Имахме един пояс от стени, сега имаме два. Дори жените се бият и Кенан води техния храбър отряд. Елате, палачи, тръгнете из нашите улици, децата ще изрежат сухожилията под коленете ви със своите малки ножчета. Звънете, камбани; а ти, камбанен хор, пръскай в замрежения въздух своите весели звуци.

Ала щастието ни изоставя. В езерото флотата на Голтаците е разбита. Разбити са войските, които Орански ни бе изпратил на помощ. Студът заледява всичко, мразът е лют. Никаква помощ вече. После, през цели пет месеца, ние не отстъпваме — хиляда срещу десет хиляди. Принудени сме сега да преговаряме с палачите. Ще поиска ли да преговаря това кърваво херцогче, което се е заклело да ни погуби? Да изкараме всички войници да излязат с оръжията си; те ще пробият неприятелските отряди. Но жените стоят при портите от страх да не ги оставят сами да пазят града. Камбани, недейте вече звъни, камбанен хор, не изпращай вече към небето своите весели звуци.

Настъпи юни, сеното благоухае, житата пожълтяват от слънцето, птиците пеят; ние гладувахме пет месеца; градът е в траур; ще излезем от Хаарлем всички — начело аркебузиерите, за да проправят път, след това жените, децата и чиновниците, пазени от пехотата, която ще бди за пробива. Писмо, писмо от кървавото херцогче! Дали то не съобщава за смърт? Не, живот за всички, които са в града. О, неочаквана милост! А може би измама! Ще запееш ли отново, весел камбанен хор? Те влизат в града.

Уленшпигел, Ламме и Нел бяха облекли дрехи на германски войници, които, към шестстотин на брой, бяха затворени заедно с тях в манастира на августинците.

— Днес ще умрем — каза съвсем тихичко Уленшпигел на Ламме.

И притисна до гърдите се прелестното тяло на Нел, която пяла трепереше от страх.

— Уви! Никога няма да видя вече жена си — рече Ламме. — Но може би дрехите ни на германски войници ще ни спасят живота?

Уленшпигел поклати глава, за да покаже, че не вярва на никаква милост.

— Не чувам никакъв шум на плячкосване — каза Ламме.