Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Наблизо изкукурига петел и Уленшпигел видя една дойка, която играеше с дете; тя обръщаше лицето му към един изправен мъж и му думаше:

— Булкин, усмихни се на татко.

Детето плачеше.

А хубавичката девойка продължаваше да се разхожда из двора, като ту снемаше, ту простираше бельото.

— Това е шпионка — рече Ламме.

Девойката закриваше очи с ръцете си и смеейки се, поглеждаше Уленшпигел през пръстите. После с разтворени длани вдигаше двете си гърди, пускаше ги и отново така се люлееше, че нозете й не стигаха земята. А когато усуканото платно се развиваше, тя се въртеше като пумпал и Уленшпигел гледаше голите й до раменете ръце, бели и пълни под бледото слънце. Тя се въртеше, усмихваше се и непрекъснато го гледаше. Той излезе, за да отиде при нея. Ламме тръгна подире му. Той потърси да се провре през градинския плет, но не можа.

Девойката видя това и отново го загледа усмихната през пръстите си.

Уленшпигел се опита да прескочи плета, но Ламме го задържа, като каза:

— Недей отива, тя е шпионка и ще ни изгорят.

Девойката се заразхожда из двора, после закри лице с престилката си и почна да гледа през дупките й, за да види дали случайният й приятел няма да дойде скоро.

Уленшпигел се засили да прескочи плета, но Ламме го дръпна за крака и каза:

— Въже, меч и бесило, не отивай, тя е шпионка.

Уленшпигел падна на земята и почна да се дърпа, за да се отърве от него. Девойката надникна през плета и извика:

— Сбогом, ваша милост, нека любовта подхранва вашето дълго търпение!

И той чу как тя се изкиска подигравателно.

— Ах! — рече той. — Това е сякаш снопче игли в ушите ми!

После някаква врата се затвори шумно.

И той се натъжи.

Ламме, който още го държеше, му каза:

— Ти си представяш сладостните прелести на нейната красота, които загуби позорно. Но тя е шпионка. Ти имаш късмет дори и в нещастието. Ще се пръсна от смях.

Уленшпигел не промълви дума и двамата отново яхнаха магаретата си.

Те пътуваха така, провесили нозе от двете страни на магаретата.

Ламме предъвкваше още обяда си и гълташе с удоволствие свежия въздух. Неочаквано Уленшпигел го шибна силно с камшика си по задника, който се беше издул на седлото като възглавничка.

— Какво правиш? — извика жално Ламме.

— Кое? — отвърна Уленшпигел.

— Тоя удар с камшика… — рече Ламме.

— Какъв удар с камшик?

— Който ми шибна — отговори Ламме.

— От лявата ти страна ли? — попита Уленшпигел.

— Да, от лявата страна и по задника ми. Защо направи това, вагабонтин неден?

— От невежество — отговори Уленшпигел. — Много добре зная какво е камшик, както и какво е задник на тясно седло. Та като видях тоя задник — широк, издут, изпънат и по-голям от седлото, казах си: щом човек не може да го щипне с пръст, ремъчето на камшика също няма да го щипне. Сбърках.

При тия думи Ламме се засмя, а Уленшпигел продължи:

— Но в тоя свят не само аз греша от невежество и много други глупци, които разстилат тлъстините си върху седло на магаре, биха могли да ме превъзхождат. Ако камшикът ми е сбъркал с твоя задник, ти сбърка много по-тежко с краката ми, когато им попречи да изтичат при девойката, която се закачаше в градината.

— Мършо за гарваните! — рече Ламме. — Значи, това е било отмъщение!

— Мъничко — отговори Уленшпигел.

В Дамме Нел живееше тъжна и самотна при Катлин, която зовеше любовно своя студен дявол: ала той не идеше.

— Ах — думаше тя, — ти си богат, миличък Ханске, и би могъл да ми върнеш седемстотинте жълтици. Тогава Зуткин би се върнала от преддверието на небесата жива на земята, а Клаас би се осмял на небето. Ти можеш да сториш това. Махнете огъня, душата иска да излезе, пробийте дупка, душата иска да излезе.

И постоянно сочеше с пръст мястото, дето бяха слагали кълчищата.

Катлин беше много бедна, но съседите й помагаха с бакла, хляб и месо — кой колкото можеше. Общината й даваше някоя пара. А Нел шиеше рокли на богатите гражданки, ходеше в къщите им да глади бельо и печелеше така по един флорин седмично.

И Катлин постоянно повтаряше:

— Пробийте дупка, измъкнете душата ми! Тя чука, за да излезе. Той ще върне седемстотинте жълтици.

И слушайки я, Нел плачеше.

По него време Уленшпигел и Ламме, снабдени с пътните си листове, влязоха в една малка странноприемница, прилепена към скалите на Самбра, обрасли тук-таме с дървета. Тя имаше надпис: „При Марлер“.

След като изпиха доста бутилки вино от областта на Мьоза, тип бургундско, и изядоха твърде много риба, те се разприказваха със стопанина, яростен папист, който се бе разбъбрил като сврака от изпитото вино и непрекъснато смигаше хитро. Уленшпигел подуши, че в това смигане се крие някаква тайна, и го опи толкова, че стопанинът почна да танцува и да примира от смях. Когато отново седна на масата, той каза: