Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Ето те и тебе, сине, син во Христе, защото моят коремен ковчег може да носи двамина като тебе. Де отиваш? Какво искаш? Значи, не си умрял? Видя ли някъде жена ми? Ще ядеш риба от Мьоза, най-хубавата риба, каквато има на тоя лош свят; тук приготвят едни сосове — да си оближеш пръстите, не само пръстите, ами целите ръце. Какъв си горд и величав с тия бузи, опърлени в битките. Ето го, значи, моя син, моя приятел Уленшпигел, веселия скитник!

И добави тихо:

— Колко испанци уби? Не видя ли някъде жена ми в техните пълни с леки момичета каруци? И ще пиеш вино от околностите на Мьоза — действува чудесно на страдащите от запек. Да не си ранен, синко? Значи, оставаш тук — свеж, бодър, пъргав като млад орел. Ще хапнеш и змиорки. Нямат никакъв дъх на блато. Целуни ме, тулумче. Благодаря на бога, колко съм доволен!

И Ламме започна да танцува, да скача, да пъхти и повлече Уленшпигел в танца си.

След това тръгнаха към Намюр. При градските порти Уленшпигел показа своя пътен лист, подписан от херцога, А Ламме го заведе в своя дом.

Докато приготвяше обеда, той накара Уленшпигел да му разкаже приключенията си и разправи своите; каза му, че е напуснал армията, за да върви подир някаква девойка, която смятал, че е неговата жена. И така дошъл до Намюр. И непрекъснато питаше:

— Не я ли видя?

— Видях други, много хубави — отговори Уленшпигел, — и то тъкмо в тоя град, дето всички момичета са готови за любов.

— Вярно е — рече Ламме. — Безброй пъти вече ме пожелаваха, но аз останах верен, защото моето скърбящо сърце е изпълнено само с един спомен.

— Както коремът ти с най-различни ястия — отговори Уленшпигел.

Ламме каза:

— Когато ми е тъжно, трябва да ям.

— Не те ли оставя някога скръбта ги?

— Уви, не! — рече Ламме.

И като извади пъстърва от едно каче, каза:

— Виж колко е хубава и стегната. Месото й е розово като тялото на жена ми. Утре ще заминем от Намюр; аз имам пълна торбичка с флорини, ще си купим по едно магаре, ще ги яхнем и ще тръгнем така към Фландрия.

— Ти ще загубиш много — рече Уленшпигел.

— Сърцето ме влече към Дамме, защото тя ме обичаше най-силно там. Може би се е върнала.

— Тръгваме утре — каза Уленшпигел, — щом искаш.

И действително те тръгнаха един до друг, яхнали всеки по едно магаре.

Духаше лют вятър. Слънцето, което изгря ясно като младост, се помрачи като старец. Заваля дъжд с град.

Когато дъждът престана, Уленшпигел се поизтърси и каза:

— Небето изпива толкова много пари, че от време на време трябва да се облекчава.

Нов дъжд, с още по-силен град се изсипа върху двамата спътници. Ламме пъшкаше:

— Добре ни бяха изкъпали, защо трябваше да ни плакнат отново?

Слънцето отново се показа и те тръгнаха пак весели, яхнали магаретата.

За трети път заваля и удари такава унищожителна градушка, че окастри сухите клонки на дървесата като с нож.

Ламме каза:

— О, да имахме подслон! Клетата ми жена! Де сте вие — приятен огън, сладки целувки и тлъсти супи?

И дебелият човек заплака.

Но Уленшпигел каза:

— Ние се оплакваме, ала не сме ли самите ние причина за нашите беди? Вали ни дъждът, но тоя дъжд през декември ще роди през май детелина. И кравите ще мучат от доволство. Ние сме без подслон, но защо не се оженим? Искам да кажа — аз за малката Нел, толкова хубава и добра, тя би ми сготвила сега чудесно говеждо, задушено с бакла. Ние сме жадни, макар че ни залива вода, но защо не сме станали работници с определен занаят? Ония, които са вече майстори, имат в зимниците си пълни бурета бира.

Пепелта на Клаас удари сърцето му, небето се проясни, слънцето блесна и Уленшпигел каза:

— Господарю слънце, благодарим ти, че ни стопли гърбовете; пепел на Клаас, ти ни стопли сърцето и ни казваш, че са благословени ония, които скитат за освобождението на бащинията.

— Гладен съм — рече Ламме.

Отбиха се в една странноприемница и там им сложиха да ядат в зала на горния етаж. Уленшпигел отвори прозорците и видя, че в градината се разхожда една миловидна девойка, пълничка, със закръглени гърди, със златиста коса, облечена с пола, с дълга до коленете бяла дреха и черна надупчена престилка.

По въжетата се белееха ризи и друго женско бельо; девойката, която постоянно се извръщаше към Уленшпигел, сваляше ризите от въжетата, пак ги простираше, усмихваше се и непрекъснато гледаше към него; сядаше върху прострените платна, краищата на които бяха вързани, и се люлееше на тях.