Дийн Кунц - Служители на Здрача

Докато чакаше отговора на Джули, той стоеше нащрек при прозореца с бинокъл в ръка.

За пет минути пикапът направи четвъртото си преминаване, отправяйки се този път нагоре по хълма.

Сенди използва бинокъла и видя неясните очертания на двама мъже зад обливаното от дъжда предно стъкло.

Те изглежда изучаваха точно тази къща.

После изчезнаха. На Сенди почти му се искаше да паркират отпред. Така поне щеше да може да ги държи под око. Не му харесваше, че не ги вижда.

Докато стоеше при прозореца, хапеше устната си и му се искаше да беше станал заклет експерт-счетоводител като своя баща, в щаба Джули беше се свързала с шерифската служба на окръг Ориндж. Информацията беше получена бързо благодарение на компютризацията и след не повече от дванадесет минути тя се обади обратно на Сенди. Синият пикап беше регистриран на името на Емануел Луис Спадо от Анахйем. Съгласно шерифската служба, която заедно с всички останали полицейски агенции в окръга непрекъснато получаваше пресни данни, мистър Спадо беше съобщил в шест часа тази сутрин, че колата му е открадната.

Веднага щом получи тази информация, Сенди отиде в кухнята, за да я сподели с Макс, който бе също толкова обезпокоен.

— Това е беда — каза направо Макс.

— Но пикапът не принадлежи на църквата — възрази Кристин Скавело, която бе преместила сина си в ъгъла до хладилника, извън линията на стрелбата.

— Да, но може да го е откраднал човек на църквата — каза Сенди.

— За да разграничат църквата от каквото и да било нападение, което може да предприемат срещу нас тук — поясни Макс.

— Или би могло просто да е съвпадение, че някой в откраднат пикап циркулира по тази улица — каза жената, макар гласът й да звучеше неуверено.

— Никога не съм срещал съвпадение, което да ми хареса — заяви Макс, продължавайки да наблюдава градината зад къщата.

— Също и аз — присъедини се към него Сенди.

— Но как са ни открили? — поиска да знае Кристин.

— Не мога да разбера — отвърна Сенди.

— Да ме вземат дяволите, ако зная — каза Макс. — Ние взехме всички предпазни мерки.

Те всички знаеха най-вероятното обяснение: Грейс Спайви имаше внедрен доносник в Клемет-Харисън. Никой от тях не искаше да го каже. Възможността беше твърде неприятна.

— Какво им каза в щаба? — попита Макс.

— Да изпратят помощ — отвърна Сенди.

— Ти мислиш, че трябва да я чакаме ли?

— Не.

— Нито пък аз. Ние сме като патици на гюме тук. Това място беше хубава идея само докато мислехме, че те няма да го открият. Сега, нашият най-добър шанс е да изчезнем преди да са разбрали, че сме ги разкрили. Те няма да очакват от нас внезапно изтегляне и гасене на светлината.

Сенди се съгласи с него.

— Облечете си палтата — каза той на Кристин. — Можете да вземете само два куфара, защото ще трябва да носите и двата. Макс и аз не можем да ви помогнем с багажа по пътя към колата. Ръцете ни трябва да са свободни.

Жената кимна. Тя беше отчаяна. Момчето беше бледо като восък. Дори кучето изглежда се безпокоеше. То душеше въздуха, наостряше уши и тихо скимтеше.

Сенди също не се чувстваше добре. Той знаеше какво беше се случило с Франк Ройтер и Пит Локбърн.

Гръмотевица разтърси прозорците.

Дъждът валеше по-силно от всякога.

Въпреки че стаята беше приятно затоплена Чарли не можеше да се освободи от неприятен хлад, който правеше ръцете му лепкави.

— Аз съм разговарял с хора, които са познавали Грейс преди този религиозен фанатизъм — каза Дентън Буд. — Много от тях споменават колко са били привързани тя и съпругът й. Женена в продължение на четиридесет и четири години, тя е идеализирала този мъж. Нищо не е било достатъчно добро за нейния Албърт. Поддържала дома точно както той е харесвал, готвела е само неговите любими ястия и е правила всичко по начина, по който той е предпочитал. Единственото, което тя никога не е била в състояние да му даде, е това, които той искал най-много — син. На погребението му се е разплакала и непрекъснато е повтаряла: „Аз никога не му дадох син“. Възможно е, за Грейс всяко дете от мъжки пол — да е символ на нейния неуспех да даде на съпруга си това, което той най-силно е желаел. Докато бил жив, тя е можела да компенсира този неуспех, като се е отнасяла към него като към цар, но щом веднъж си е отишъл, вече е нямало никакъв начин да оправдае своето безплодие и вероятно е започнала да мрази малките момчета. Първо да ги мрази, после да се страхува от тях и накрая да си въобрази, че едно от тях е Антихриста, дошъл тук, за да унищожи света. Това е едно разбираемо, макар и тъжно напредване на психозата.