Мирча Елиаде - В двора на Дионис (Фантастични новели)

— Фаръма — прекъсна го Анка Фогел, — изпий шампанското си, че ще се стопли.

Старецът наведе почитателно глава и изпи чашата на един дъх. После стана, поклони се няколко пъти, остави чашата върху таблата й седна във фотьойла.

— А сега, докато не си започнал — продължи Анка Фогел, — искам да ти кажа, че ми с много приятно да слушам твоите истории. Особено ще ми е интересно да чуя какво е станало с Оана и мъжа й, естонския професор, а също и с Ликсандру…

— До там исках да стигна и аз — започна Фаръма, като се усмихна малко притеснен. — На тяхната сватба Дофтора разказа за някои от патилата си и тъкмо с нея са свързани доста случки. Но за да ги разберете, трябва да знаете, че Ликсандру се сприятели накрая с един младеж, малко по-голям от него, на около двадесет години, един Драгомир Каломфиреску. Харесваше им да се разхождат нощем по улиците, само двамата. Драгомир беше мълчалив и меланхоличен, а и Ликсандру също не говореше много, освен когато не рецитираше стихове. Една нощ, след като бяха вървели дълго без да проговорят, Ликсандру изведнъж възкликна: „Ех, ако знаех къде изчезна стрелата и къде е сега Йожи, щях да зная всичко!“ Драгомир беше чул съвсем малко от тези истории и Ликсандру му ги разказа подробно. Когато свърши, Драгомир се усмихна горчиво и му каза: „В моето детство нямах щастието да ми се случат подобни приключения. Всичко странно и изключително в моя живот се е случило преди раждането ми и доста време след като бях дете. Но все пак си спомням една подробност: на осем години се разболях от скарлатина и бях изпратен в болница. Носеха ми много приключенски книги. Сигурно съм ги прочел всичките и после съм ги забравил. Но никога няма да забравя една приказка от Кармен Силва 21 21 Литературен псевдоним на румънската кралица Елисавета (1843–1916). — Б.пр. , която тъй и не успях да дочета, защото на следващата сутрин ме изписаха от болницата, и книгите, които бях докоснал, не можеха да ги дезинфекцират и трябваше да ги изгорят. Откровено казано, от тази история сега си спомням отделни детайли; чудно красива девойка, която се разхожда върху бял слон, древен храм, някъде в Индия… Май че това е всичко, но за мен е най-скъпият спомен от детството. Години наред се борих с изкушението да намеря книгата и да дочета приказката, която започнах в болницата, но се убедих, да, сега съм сигурен, че никога няма да разбера коя е била онази чудно красива девойка, защо се е разхождала върху белия слон, какво е търсила в оня храм, там, в Индия… Ти, добави Драгомир, научи староеврейски, за да разбереш едно приключение от детството. Много добре си направил. Но внимавай: спри дотук!…“ Той така силно подчерта думите, че Ликсандру се спря и го запита: „Какво искаш да кажеш?“ Драгомир го хвана за ръката и го принуди да се върнат. Стигнаха до булевард „Фердинанд“, на около триста метра от Фоишорул де Фок. „Погледни добре — каза му той. До третия фенер пред къщата с белите балкони. Виждаш ли къщата?“ „Виждам я“ — потвърди Ликсандру. „Добре, тогава ела с мен. Дванайсет е, имаме още време…“ И без да обяснява повече се засили към Фоишор, като дърпаше след себе си Ликсандру. Когато стигнаха, го обърна надясно. „Колко далече можеш да видиш?“, попита Драгомир. „Виждам до двора на църквата“, отвърна Ликсандру — „Добре“… И отново тръгнаха и излязоха на булевард „Паке Протопопеску“, прекосиха „Мантуляса“ и стигнаха до „Попа Соаре“. „Да спрем. Тук някъде имаше пейка, има време за една цигара“. Седнаха, Драгомир извади табакера и му избра цигара. След като я запали, Ликсандру не се стърпя и го запита: „Добре. Какво беше това?“ „Тези места, всичките — започна Драгомир, — някога са били наши. Това са били земи на Каломфир. А сега освен къщите, които знаеш, не ни остана нищо друго, защото един мой прадядо, внук на Каломфир, е искал да разбере — и той като тебе — как и точно къде живеят онези, дето са под земята.“ „Не разбирам“, каза Ликсандру. „Тогава, ела с мене да ти обясня.“ Фаръма спря и запали цигара.

— Трябва да знаете — продължи той, че в ония години на „Попа Соаре“ имаше една кръчма от висока класа, с градинка отпред, скрита зад липите. През летата там идваше едно момиче, не много красива, но голяма дяволица; викаха й Ляна, но тя поклащаше глава и отговаряше: „Не се казвам така!“ Повече не искаше да каже — обичаше да бъде тайнствена. Та това момиче, Ляна, пееше. Идваха да я слушат от другите махали, защото знаеше много стари, забранени песни и ги пееше, като си акомпанираше сама на лютня, която по онова време вече не се използваше. В същата кръчма Драгомир заведе Ликсандру и стояха там до сутринта. Ляна пя само за тях, но те много не я слушаха, защото Драгомир разказа живота на Йоргу Каломфир. От време на време Ляна спираше, оставяше лютнята и се заслушваше и тя. Драгомир я покани да пие с тях и момичето, с чаша вино в ръка, го слушаше и се усмихваше замечтана. После рязко стана, взе инструмента си и продължи да пее. Разказвам ви всичко туй — добави Фаръма, — защото тази Ляна си имаше и тя своя история и ако Ликсандру не успя да й разбере края, то е защото много неща му се случиха, след като се запознаха в оная нощ, когато Драгомир го заведе да му разкаже живота на Йоргу Каломфир. Трябва да знаете, че този Йоргу Каломфир беше мъжът на Аргира, на красавицата Аргира, както й викаха навремето, през 1700 година. Бог я беше надарил с всички земни дарове: бе толкова красива, че славата й се разнесе отвъд Дунава, до турците, и в Букурещ се говореше за нея цял век след смъртта й, да, за Аргира лаутарите 22 22 Народни музиканти, цигулари. — Б.пр. пееха чак до 1850. Не беше само хубава, но и учена — нещо рядко за онова време — обичаше театъра, поетите, освен румънски и гръцки знаеше италиански, испански и френски. Но имаше голям дефект: беше много късогледа, почти не виждаше. Баща й, ворникът 23 23 Болярска титла. — Б.пр. , а после и мъжът й Йоргу Каломфир платиха сума пари на разни доктори и окулисти 24 24 Очен лекар. — Б.пр. от Стамбул и Запад. Къщите им, които тогава се намираха някъде между булевард „Паке Протопопсску“ и улица „Попа Соаре“, винаги бяха пълни с доктори и майстори на лещи: някои дори идваха с инструментите си и нареждаха цели лаборатории, в които правеха опити. Може би от тези западни майстори Йоргу чу за първи път някои легенди и поверия за кристалите и скъпоценните камъни, които лежат омагьосани под земята и могат да се открият с твърде много усилия, и то само от определени хора. Сигурно в началото мисълта да опознае света под земята се роди от голямата му любов към Аргира. И ако в това поверие имаше някаква истина, Господ положително щеше да му помогне да намери нужния кристал, който да възвърне зрението на Аргира. Но по-късно желанието да опознае долния свят се превърна в истинска страст и той направи нещо подобно на лаборатория в една от избите, като започна изследванията си с помощта на няколко чуждестранни майстори. Аргира си възвърна зрението. Как стана това е друга история, но през оная юлска нощ в кръчмата на „Попа Соаре“ Драгомир нямаше време да я разкаже, защото Ликсандру изгаряше от нетърпение да чуе за патилата на Йоргу Каломфир, полудял по подземните тайни. След като чу и той всички легенди и поверия, които му разказаха майсторите от Запад: как се образували минералите и скъпоценните камъни под влиянието на слънцето и луната, как се появявали жилите на разните метали в планините и как ги пазели духове и феи и други подобни истории, Йоргу се сети, че румънските селяни хвърлят по Великден черупките на червените яйца в реките и заръчват на водата да ги отнесе до Страната на блажените, омагьосани същества, които живеят някъде долу, под земята, а черупките ще им известят, че е дошъл Великден. И тогава изостави майсторите на Запад и тръгна из страната, по своите земи, да търси стари хора, който да му разказват всичко за Блажените и за тяхната страна под земята. Но и те не знаеха повече от останалите; че тези Блажени са души кротки и милостиви и там, долу, под земята, се хранят с онова, което е останало от хора, и че се молят непрекъснато. И все пак бяха чували, че Блажените някога са живели горе, на земята, и след някаква история слезли долу. Или по-скоро Йоргу остана с впечатлението, че това поверие крие ужасна тайна и който успее да я разгадае, не само ще разбере откъде точно може да слезе за страната на Блажените, но и ще достигне до много други тайни, които църквата не позволявала се открият. И тогава той се върна у дома и се затвори в лабораторията си. После поръча да му изковат врата от желязо и сложи един катинар, да е сигурен, че никой няма да слиза в избата без негово знание. Какво правеше там, никой не можеше да разбере. Но един ден в избата започна да извира вода. Йоргу изскочи навън уплашен и заповяда да дойдат хора е кофи да изтребват водата. Цяла седмица се мъчиха, денем и нощем, но водата все извираше, дори с по-голяма сила. Смъртно уморен, неспал, необръснат, Йоргу стоеше на върха на стълбата и викаше: „По-бързо! По-бързо!“ Напразно. Само след седмица цялата изба се изпълни чак до стъпалата. Тогава вдигна ръка и каза: „Спрете! Господ не ми помогна“… беше пребледнял, отслабнал, а очите му блестяха от безсъние и умора. Строполи се на стола си и горчиво заплака: „Господ не ми помогна!“, повтори няколко пъти той.