Мирча Елиаде - В двора на Дионис (Фантастични новели)

Фаръма спря и отново взе чашата с шампанско, която Анка Фогел му подаде през бюрото. После запали нова цигара.

— Сега — след кратка пауза продължи той — трябва да ви кажа, че за всичко това научих на другия ден в училище. На обяд Ликсандру просто нахълта в канцеларията. Очите му горяха като трескави. Извърна глава към вратата, сякаш се страхуваше да не би да го преследва някой, и се приближи до мен: „Господин директоре — започна шепнешком той. — Моля ви, не ми се сърдете и не ме питайте защо, но аз искам да ми разрешите да сляза сам долу, в избата на училището. Моля ви, не ми се смейте и не ме разпитвайте“ — добави той, забелязал, че го гледам с недоумение. Но в следващия момент вратата се отвори с трясък и в канцеларията влезе младо момиче. Спусна се към мен и ме хвана за ръцете: „Не му позволявайте, господин директоре — викаше тя, — не му давайте да слиза в избата, че жалко за младостта му!…“ „Но коя сте вие? — попитах я аз, — опитвайки се да отскубна ръцете си от нейните. — Как си позволихте да влезете, без да почукате на вратата?“ „Ако вие знаехте всичко, което аз знам, сигурно щяхте да ми простите — каза тя. — Викат ми Ляна, но истинското ми име е друго. Господ ме наказа за греховете да пея по кръчмите, макар да не съм създадена за това. Сега пея в «Слънчогледа», тук наблизо до вашето училище. Снощи пях на тях, защото ми станаха симпатични още щом влязоха, и чух историята на другия, внука на болярина. Знам какво нещастие ще му се случи, ако го пуснете да слезе в избата…“ Ликсандру целият пребледня: „Не я слушайте, господин директоре — каза той. — Тая Ляна е фантазьорка; навсякъде й се привиждат нещастия и магии. Накарайте я да излезе и я пуснете само ако почука учтиво на вратата…“ „Нищо не разбирам! — развиках се аз. — Сядайте и двамата и ми обяснете за какво става дума. Вие започнете — обърнах се аз към младата жена.“ „Не я слушайте, господин директоре — скочи Ликсандру, — тя, вместо да забавлява публиката, подслушва чуждите разговори и не може да ги разбере добре…“ Обърнах се рязко към него и го погледнах строго. Ликсандру се изчерви, но не каза нищо. „Цяла нощ не съм спала — започна Ляна. — След като разбрах какво беше намислил да прави, ми стана жал за него и за младостта му, видях само, че е пламенна душа и като разбрах какво го очаква, казах си: грехота ще е да си отиде толкоз млад, без да е познал поне малко от любовта. Така че не можах да заспя и стоях на улицата пред училището. Знаех, че ще дойде, и когато го видях да влиза, тръгнах след него. Моля ви, господин директор, като на Господ ви се моля, не му разрешавайте да слиза в мазето!“ „Но защо?“ — извиках аз, тъй като нищо не разбирах. „Нека той да ви обясни“ — отвърна ми Ляна. „Ще ви кажа — започна Ликсандру. — Но само на вас. С нея ще поговоря по-късно, а това, което имам да казвам, ще го кажа само на вас…“ „Господин директоре, аз няма да си ида — скочи Ляна, — докато не ми дадете дума, че ще го спрете да не слиза долу.“ „Това не мога да направя, отвърнах й аз, защото не зная за какво става дума. Но бъдете сигурна, че няма да му позволя да слезе, преди да ви изслушам още веднъж. Сега бъдете добра и ни оставете за малко сами. Почакайте ни в градината…“ Така и стана — продължи Фаръма. — Като остана сам, Ликсандру ми разказа историята на Йоргу Каломфир. Значи след като седял така няколко часа на стола си срещу входа на избата и гледал как водата се надига, той извикал управителя и го запитал: „Колко от нашите хора умряха тук?“ — и посочил зданията над избата. „В тези къщи, болярино, още никой не е умирал. Каломфир загина далече оттук, но старите боляри, твоите деди, умряха там, в старите къщи“ — и протегна ръка да посочи сградата срещу него. „Господ ми отне ума!“ — извика Йоргу и се плесна по челото. После се надигна от стола и се обърна към хората си: „Не се плашете, водата ще спадне…“ И наистина стана тъй: от същата нощ тя започна да спада и само за седмица напълно изчезна. Какво запази от лабораторията си Йоргу, така и не се разбра, защото веднага след като водата спадна, влезе сам в избата, затвори вратата след себе си и като излезе, изнесе само едно сандъче. Останалото изглежда беше натрошил с чука. Но скоро след това започна да прави проучвания за старите къщи. Заповяда да му заковат врата от желязо и се заключваше в избата денем и нощем. Но след няколко месеца историята се повтори. Един ден той хукна по стълбите и започна да вика хората си да носят кофи и те пак завадиха вода денем и нощем, докато Йоргу не им даде знак да спрат и не каза напълно отчаян: „Господ не ми помага!“ И въпреки това след няколко месеца се опита отново, за трети път, сега в края на градината, където навремето имало някакви постройки, които негов прадядо разрушил, когато купил тези места, за да направи обори. Наистина под оборите откриха останки от изба и Йоргу пренесе лабораторията си там. Какво се случи след това, не зная, защото Ликсандру не ми каза. Но без съмнение не е успял, защото много скоро след това продал част от имота си и заминал за странство. „Всичко това ми го разказа Драгомир тая нощ — приключи разказа си Ликсандру, — но аз не знаех, че Ляна ни е слушала. Сега ви моля само да ми разрешите да сляза в избата. Защото не зная дали ви е известно, че мястото, където сега е училището, е било на болярина Каломфир.“ „Тези места заедно със съседните къщи — казах му аз — бяха на Мантуляса.“ „Зная — отвърна ми Ликсандру, — дори зная и тяхната история. Но си мисля, че тук, на тая улица, може би точно на мястото на училището са останали някакви знаци.“ „Какви знаци, Ликсандру?“, запитах аз. „Извинявайте, господин директор, но това не мога да ви го кажа“ — изчерви се младежът. „Добре, не ми казвай…“ Станах, стана и той и излязохме на двора. Щом ни видя, Ляна тръгна към нас. „Е, какво ще кажете?!“ — попита ме тя. „Ще слезем в избата“ — отговорих й аз. Тогава Ляна падна на колене и хвана краката ми. „Не го пускайте, господин директоре, ще бъде жалко за младостта му!“ — завика тя. „Не се плаши, момиче — започнах да я успокоявам аз, като я вдигнах. — В нашата изба никога не е имало вода.“ „Това не можете да го знаете!“ — извика Ляна. Не й отстъпих, взех ключа от избата и три свещи, защото само в първото помещение имаше лампа, и слязохме долу. Ляна вървеше зад Ликсандру, само на крачка зад него, готова да го хване за ръка в случай на опасност. Ходихме така около четвърт час. Съвсем пребледнял, със стиснати устни, Ликсандру оглеждаше зидовете, приближаваше свещите до разсипания долу пясък, внимателно опипваше с ръка мазилката, сякаш търсеше някакви знаци. После изведнъж се извърна към мен и каза: „Не е тук. Можем да се връщаме…“ Тогава Ляна се обърна към него, хвана го за ръката, целуна го по двете бузи и радостно извика: „Да си ми жив, болярино!“ После взе моята ръка и също я целуна: „Господ да ви дава здраве, че имате добро сърце“ — каза тя… После угаси свещта си и хукна по стълбите… така се запознах с Ляна — усмихна се Фаръма. Още същата вечер отидох в градината на „Слънчогледа“ да я чуя и оттогава я обикнах, а по-късно научих и нейната история. Защо се беше уплашила от историите, разказани от Драгомир, не разбрах. Но мога да кажа, че напразно се зарадва и целуна Ликсандру. Защото това момче не се смири. Още на другия ден започна да обикаля съседите и да ги моли да му разрешат да слиза в мазите им. Ляна разбра за това доста по-късно. И за туй, дето изтърпяха двамата, заради желанието на Ликсандру да изследва мазите на хората, мога да ви разказвам дълго…