Мирча Елиаде - В двора на Дионис (Фантастични новели)

— Страшна жена! — възкликна Анка Фогел.

— Страшна. Но от тази случка започна нещастието на Старейшината, защото още от следващата нощ Оана започна да кани поред при себе си всички овчари и да ги задържа чак до зори. После те излизаха от кошарата и веднага намираха някое място да си легнат, като оставяха овцете на грижите на кучетата. Но Оана тръгваше подир тях в планината и където откриеше някой полегнал на сянка мъж, веднага го събуждаше и не го оставяше на мира. Нощем се редяха на опашка пред леговището й, но тя съвсем не отслабна. Опозна ги всичките и не им прощаваше: „Ти кой беше, бре?“ — питаше тя в тъмното, когато поредният овчар ставаше и я молеше да го пусне да се върне в кошарата, та да поспи. „Аз съм Думитру“ — обаждаше се мъжът. „Петру не го видях тая вечер“ — казваше Оана. „Нещо е болнав“ — отвръщаше овчарят. „Върви и ми доведи Петру, иначе няма да те пусна до сутринта“ — заплашваше Оана. И Думитру отиваше до кошарата: „Стани, братле, че ако не отидеш, Оана ще ме разсипе и няма да мога да изляза сутринта“. „Аз съм уморен — отговаряше Петру — събуди Марин…“ „Марин мина по-рано — обади се друг. — Ела ти, че си по-отпочинал…“ И тъй цели две седмици. Оана ги владееше всички. Страхуваха се овчарите от нея, криеха се из пропасти и пещери, само и само да не ги намери, та да поспят малко и едва вечер се връщаха в кошарата да приберат овцете. Много пъти отиваше тя до постелята на Старейшината, но той бързо й взе страха с камшика си и тя заспиваше до него: „Не се приближавай, моме, че съм вече стар мъж и искам да ме погребат децата ми у нас, на село. Не се приближавай, че като те заплющя!…“ На Оана й дожаляваше за старостта му и го оставяше. После ставаше и тръгваше из планината да търси другите. Скоро се разчу за Оана и от околните планини заслизаха овчари, но тя се справяше и с тях. Сутрин те не успяваха да се върнат по кошарите си и заспиваха където намерят. Овцете ставаха без надзор, изгубваха се из пропастите и горите, и накрая кучетата ги намираха умиращи или ранени и лаеха с всички сили. За тая жена научиха и долу в селата край планината, и започнаха да пристигат мъже, силни и напети, и Оана ги приемаше поред. На втория или третия ден, изтощени и убити, те си тръгваха обратно, но нито един не успяваше да се завърне в селото си — изпокапваха по средата на пътя и заспиваха непробудно кой където свари, сякаш се бяха разболели от тежка болест. Уплашиха се жените от селата да не изгубят мъжете си, толкоз ги изтощаваше тази Оана, горе в планината, в проклетото си леговище и накрая решиха да й направят магия: да я упоят и после да я набият, да я помъчат. Изкачиха се около петдесетина невести от всичките села и като я видяха такава красива и гола да се къпе на извора и да шари с очи из скалите, да търси някой скрит мъж, направо зяпнаха и се прекръстиха. Оана излезе отпреде им, тъй както си беше разсъблечена — само прикри гърдите си с дългите си коси — и ги попита: „Какво искате, мари?“ Тогава една от тях се осмели и излезе напред: „Дойдохме да ти направим магия, моме, та да ни оставиш мъжете на мира. Но сега, като те видяхме, били сме път напразно, че ти не си жена като всички нас, от Бога създадена, а от великанско семе си поникнала. Иди си по пътя, ти си от рода на исполините-чифути, дето са измъчвали нашия Исус, защото само те са били толкоз големи и силни, за да могат да се справят с него, Божия син. Да, значи ние напразно сме били път да те омагьосваме, то няма да те хване. Молим те сега, остави мъжете ни на мира, че те, горките, не са за тебе, те са добри за нас, дето имаме страх от Бога; а ти се върни, отдето си дошла, да си намериш мъж по мярка, че там, дето си се родила, сигурно ще има някой великан, с който да си приличаш и да се сбереш…“ Но Оана им отвърна: „Аз, стопанки, щом съм дошла чак тук, в планината, значи съм премислила. Защото тъй ми е писано: да си намеря мъж оттук, дори ми беше казано как да го позная, че ще слезе един ден, яздейки два коня и… И ако бачо не ме беше повалил с камшика си, аз никога нямаше да легна с мъж и ни един от тия чобани, които искаха да ме надвият, не би посмял да ме докосне. Но тъй трябваше да опозная мъжа и не съм виновна, че стана тъй, че ги опознах всичките… не съм направена от камък…“ „Моме — извика една от жените — такъв мъж, дето язди два коня, не се намира тук. Но ако ти си от великанско семе, трябва да потърсиш някой змей. Тръгни по тези хълмове гола, тъй както си сега, и ще видиш как при тебе ще дойде един змей и ти ще се сбереш с него…“ Оана я изгледа и се усмихна: „Благодаря ти, стопанке, за приказките, ще ми бъдат от полза…“ Стана тъй, че Оана реши да тръгне още на другия ден за едно село в долината. Облече си единствената рокля, преметна торбата през рамо, благодари на Старейшината и потегли, придружена от няколко кучета, които я изпратиха. До вечерта не успя да стигне до селото — отдалече зърна някакъв страшен бик. Като приближи, го погледна, а той обърна муцуна към нея и се приготви да я нападне. Беше страхотен, невиждан екземпляр. Истински бик. Като от приказките — добави Фаръма и се закашля притеснен.