Кен Фолет - Опасно богатство

Едуард бе зарязал Мики, след като научи истината за смъртта на Питър Мидълтън, но това бе продължило само няколко дни. Сега двамата бяха дори по-добри приятели отпреди. Огъста бе доволна. Тя не бе в състояние да се сърди на Мики. Винаги бе знаела, че е опасен: това го правеше дори по-магнетичен и желан. Понякога изпитваше страх от него, тъй като бе разбрала, че е убил трима души; този страх обаче бе възбуждащ. Мики бе най-поквареният мъж, когото бе срещала — и всъщност й се искаше той да я сграбчи, да я блъсне на пода и да я насили там, на място.

Мики все още бе женен. Вероятно можеше да се разведе с Рейчъл, ако искаше — носеха се упорити слухове за съпругата му и брата на Мейзи Робинсън, Дан, който бе член на радикалната партия в парламента — но нямаше как да го стори, докато все още бе посланик.

Огъста седна на египетския диван, като смяташе, че Мики ще се настани до нея. За нейно разочарование обаче, той седна отсреща й. Тя имаше чувството, че са я отхвърлили.

— Защо си дошъл? — попита го.

— С Едуард ще ходим да гледаме боксов мач.

— Не, няма. Той ще вечеря с маркиза на Хокасъл.

— А! — Мики замълча за миг. — Чудя се дали аз съм сбъркал… или той.

Огъста бе напълно сигурна, че отговорността е на Едуард; само че се съмняваше, че е било грешка. Той обичаше да гледа боксови мачове и вероятно бе планирал да се измъкне от уговорката за вечерята. Тя обаче щеше да го спре.

— Най-добре ще е да отидеш сам — предложи на Мики.

В очите му проблесна непокорно пламъче и за секунда Огъста си помисли, че ще й откаже. Тя се зачуди дали не губи влиянието си върху този млад мъж. Накрая обаче Мики се изправи, макар и съвсем бавно, и каза:

— В такъв случай ще тръгвам. Моля, обяснете на Едуард.

— Разбира се.

Само че вече бе прекалено късно. Преди Мики да е стигнал до вратата, влезе Едуард.

Огъста забеляза, че тази вечер кожата му е в особено лошо състояние. Обривът покриваше цялото му гърло и врата отзад до косата, като стигаше чак до едното му ухо. Този проблем я безпокоеше, но Едуард твърдеше, че според доктора нямало нищо тревожно.

С влизането той подхвърли, като потриваше в очакване ръце:

— С нетърпение чакам този мач!

— Едуард, не можеш да отидеш на мача! — заяви Огъста с най-авторитетния си тон.

На лицето му се изписа разочарование — все едно бе дете, на което са казали, че тази година Коледа няма да се празнува.

— И защо не? — попита той нещастно.

На Огъста й дожаля за него и без малко да отстъпи. После обаче тя се взе в ръце, накара сърцето си да замълчи и отсече:

— Прекрасно знаеш, че днес сме канени на вечеря у маркиз Хокасъл!

— Ама това не е точно тази вечер, нали?

— Напротив — и ти го знаеш.

— Няма да отида.

— Трябва да го направиш!

— Но нали снощи вечерях с Емили?

— Значи, заедно с днешната ще станат две поредни културни вечери.

— Защо, по дяволите, изобщо сме канени?

— Недей да проклинаш пред майка си! Канени сме, защото са приятели на Емили.

— Емили може да върви по… — Едуард срещна погледа на Огъста и млъкна насред изречението. — Кажи им, че съм болен.

— Не ставай смешен!

— Смятам, че би трябвало да ходя там, където искам, майко.

— Не можеш да обиждаш по този начин високопоставените хора!

— Искам да гледам бокс!

— Не може!

В този момент влезе Емили. Тя веднага забеляза колко е напрегната обстановката и попита:

— Какъв е проблемът?

Едуард избълва:

— Отивай да донесеш скапания документ, дето все ме караш да подпиша!

— За какво говориш? — намеси се Огъста. — Какъв документ?

— Декларацията, че съм съгласен с анулирането — отговори той.

Огъста се ужаси — и вбеси, защото осъзна, че нищо случило се тази вечер не е случайно. Емили го бе планирала, ход по ход. Целта й бе да ядоса Едуард до такава степен, че той да е склонен да подпише каквото и да е, само и само да се отърве от нея. Огъста дори й бе помогнала по невнимание с настояването си Едуард да изпълни социалните си задължения. Почувства се като глупачка: допуснала бе да я манипулират. А сега схемата на Емили бе на път да се осъществи…

— Емили! Остани тук! — нареди Огъста.

Емили се усмихна мило и излезе от салона.

Огъста се обърна към Едуард.

— Няма да се съгласяваш на анулиране на брака!

— Аз съм на четирийсет години, майко — отвърна той. — Ръководя семейния бизнес и това е моята къща. Не бива да ми казваш какво да правя.

Изражението на лицето му бе едновременно нацупено и упорито и на Огъста й хрумна ужасяващата мисъл, че може би за първи път през живота си той ще й се противопостави.