Кен Фолет - Опасно богатство

— Изглеждате чудесно, госпожице Бодуин — автоматично каза той.

— Много сте мил — отвърна му тя отегчено.

Точно преди да се обърне, Огъста забеляза вратовръзката на Хю.

— Мили боже! — възкликна тя. — Какво е това нещо? Приличаш на кръчмар!

Хю почервеня като рак. Ако можеше да се сети за подходящ отговор, щеше да рискува да си навлече гнева й, обаче не му хрумваше нищо. Измърмори единствено:

— Просто нова вратовръзка. На този модел му казват „фишу“.

— Утре да я дадеш на ваксаджийчето — нареди тя и се извърна.

В гърдите на Хю се разпали негодувание срещу съдбата, която го принуждаваше да живее със своята твърде надменна леля.

— Жените не би трябвало да коментират мъжкото облекло — заяви раздразнено. — Не е подходящо за една дама.

Рейчъл отвърна:

— Аз пък смятам, че жените трябва да коментират всичко, което ги интересува. Затова ще кажа, че харесвам вратовръзката ти — подхожда ти на очите.

Хю й се усмихна, чувстваше се по-добре. В крайна сметка тя бе наистина много мила. Не това обаче бе причината Огъста да иска той да се ожени за Рейчъл. Рейчъл бе дъщеря на адвокат, който се бе специализирал в търговски договори. Семейството й не разполагаше с други средства, освен професионалните приходи на бащата; на социалната стълбица те се намираха на няколко стъпала под семейство Пиластър. Със сигурност нямаше да присъстват на партито, ако работата на господин Бодуин не бе полезна за банката. Рейчъл бе момиче със сравнително ниско обществено положение. Ако се оженеше за нея, Хю само щеше да затвърди статуса си на „второкачествен“ Пиластър — а именно това искаше Огъста.

Не можеше да се каже, че той категорично се противопоставя на мисълта да предложи брак на Рейчъл. Огъста бе намекнала, че ще му даде много щедър сватбен подарък, ако си вземе съпруга по неин вкус. Изкушаваше го обаче не сватбеният подарък, а мисълта, че всяка вечер ще може да си ляга с жена, да повдига нощницата й нагоре, над глезените и коленете й, по бедрата й…

— Не ме гледай така — хапливо го скастри Рейчъл. — Само казах, че ми харесва вратовръзката ти.

Хю отново се изчерви. Нямаше начин да се е досетила какво му се върти в ума, нали? Мислите му за момичета бяха така отвратително физически, че той почти непрекъснато изпитваше срам от самия себе си.

— Извинявай — измърмори.

— Леле, колко много Пиластрови има тук! — възкликна тя весело, като се оглеждаше. — Как се оправяш с всичките?

Хю също се огледа — и видя Флорънс Столуърти, която тъкмо влизаше. Тя бе изключително красива със светлите си къдрици, които падаха върху крехките й рамене, с розовата си рокля, поръбена с дантела и украсена с копринени панделки и с шапката с щраусови пера. Девойката срещна погледа на Хю и му се усмихна от другия край на стаята.

— Виждам, че изгуби интерес към мен — каза Рейчъл с присъщата си прямота, която граничеше с грубост.

— Изключително много се извинявам — отвърна Хю.

Рейчъл докосна ръката му.

— Хю, скъпи, чуй ме за миг. Харесвам те. Ти си сред малкото хора от лондонското общество, които не са неописуемо тъпи и скучни. Обаче не те обичам и никога няма да се омъжа за теб, независимо колко ни бута леля ти един към друг.

Хю се стресна.

— Бих казал, че… — започна.

Тя обаче не бе приключила:

— И зная, че и ти изпитваш същото към мен, така че, моля те, не се прави на съкрушен.

След няколко секунди мълчаливо изумление, Хю се усмихна широко. Именно тази прямота харесваше у нея. Вероятно обаче тя бе права: „харесвам“ не беше същото като „обичам“. Все още не бе сигурен какво представлява любовта, но Рейчъл като че ли знаеше.

— Значи ли това, че можем пак да спорим за избирателните права на жените? — попита жизнерадостно.

— Да, но нека не е днес. Отивам да си поговоря със стария ти приятел от училище, сеньор Миранда.

Хю се намръщи.

— Мики не може дори да напише „избирателни права“ без грешка, и със сигурност няма представа какво значи този израз.

— Независимо от това, половината дебютантки в Лондон припадат, като го видят.

— Не мога да си представя причината за това.

— Ами, той е мъжкият вариант на Флорънс Столуърти — заяви Рейчъл и го изостави.

Хю се намръщи, докато обмисляше думите й. Мики знаеше, че Хю е беден роднина и се държеше с него по съответния начин, затова на Хю му беше трудно да го прецени обективно. Мики бе много представителен и винаги се обличаше прекрасно. Напомняше на котка: грациозна, чувствена и с лъскава козина. Не бе съвсем нормално да обръщаш толкова внимание на външността си, затова мъжете казваха, че не е особено мъжествен. На жените обаче явно не им пречеше.