Кен Фолет - Опасно богатство

Празненства като събирането на Огъста за него представляваха изтънчено мъчение. Целта бе да се забавляват, затова всички се стараеха да са мили и приятни, да намират теми за разговор и да демонстрират интерес един към друг. Момичетата изглеждаха чудесно, непрекъснато се усмихваха и от време на време (съвсем дискретно), флиртуваха. В къщата имаше толкова много хора, че бе неизбежно поне няколко от тези момичета да се докоснат до Хю, да се блъснат случайно в него, докато се обръщат, да блъснат ръката му или дори да притиснат гърдите си към гърба му, докато се опитват да се разминат в тълпата. След този ден го очакваше поне седмица неспокойни нощи.

Много от присъстващите (и това също бе неизбежно), му бяха роднини. Баща му Тобайъс и бащата на Едуард, Джоузеф, бяха братя. Само че бащата на Хю бе изтеглил капитала си от семейния бизнес, започнал бе собствен, после се бе разорил и се бе самоубил. Това бе причината Хю да напусне скъпото частно училище „Уиндфийлд“ и да посещава академия „Фолкстън“ и макар новото училище също да бе пансион, той не спеше в него; това бе причината да започне работа на деветнайсет години, вместо да отиде на пътешествие из Европа и да изгуби няколко години в университета; пак това бе причината да живее с леля си; и най-сетне, поради тази причина нямаше нови дрехи, които да облече за събирането. Той бе роднина, но беден; срам за едно семейство, чиято гордост, увереност и положение в обществото се градяха на богатството му.

На никой от тях при никакви обстоятелства не би му хрумнало да разреши проблема, като му даде пари. Бедността бе наказанието за несправяне в бизнеса; а ако започнеха да облекчават болката от провалите с пари — ами, какъв стимул би имал тогава човек да се справи добре с работата си? „Със същия успех можеш да раздадеш на затворниците пухени завивки“, казваха те всеки път, когато някой предложеше да помогнат на губещите в живота.

Баща му бе станал жертва на финансова криза, но за тях това не променяше нещата. Той бе фалирал на 11-ти май 1866 г.; датата бе позната сред банкерите като „Черния петък“.

На този ден голямата финансова къща „Овъренд и Гърни ООД“, която търгуваше с менителници, бе банкрутирала със загуби от пет милиона лири. Тя повлече със себе си много фирми, включително Обединената лондонска стокова банка, строителната компания на сър Самюъл Пито и „Тобайъс Пиластър и Ко“. Само че в бизнеса не се приемаха оправдания или поне не според философията на семейство Пиластър. В момента също имаше финансова криза и със сигурност една-две фирми щяха да фалират; банка „Пиластър“ обаче ревностно отбраняваше позициите си, освобождаваше се от по-слабите си клиенти, налагаше по-строго кредитната си политика и безмилостно отхвърляше всеки нов бизнес, освен онзи, за който имаше железни гаранции. Пиластър вярваха, че самосъхранението е най-висшата повеля и задължение на всеки банкер.

„Е, аз също съм Пиластър“, помисли си Хю. „Може и да не притежавам пиластровия нос, но разбирам принципа на самосъхранението.“ Понякога в гърдите му пламваше истинска ярост, когато се замислеше за случилото се с баща му, и тя го караше да се зарича още по-решително да се превърне в най-богатия и уважаван човек от цялата проклета шайка. Евтиното му училище го бе научило на полезни неща като аритметика, докато богатият му братовчед Едуард се бореше с латински и старогръцки език; това пък, че не бе следвал в университет, му бе дало ранен старт в професията. Никога не се бе изкушавал да последва някакъв различен път в живота, например да стане художник, член на парламента или свещеник. Финансите бяха в кръвта му. Можеше да изрецитира настоящия лихвен процент на банката по-бързо, отколкото да отговори дали навън вали. Решен бе никога да не става самодоволен и лицемерен като по-възрастните си роднини — но при всички положения щеше да е банкер.

Същевременно обаче не разсъждаваше много върху това. През повечето време мислеше за момичета.

Излезе от салона на терасата и видя Огъста, която се бе насочила право към него. Плътно зад нея вървеше една девойка.

— Скъпи Хю — обърна се тя към него, — ето я приятелката ти, госпожица Бодуин.

Хю изстена наум. Рейчъл Бодуин бе висока интелектуалка с малко крайни мнения по доста въпроси. Тя не беше красива — имаше кафява коса без блясък и светли очи, разположени твърде близо едно до друго — но бе жизнерадостна и интересна, винаги бликаше от радикални подривни идеи и Хю много я бе харесал в началото, след като дойде в Лондон да работи в банката. Само че Огъста бе решила, че той трябва да се ожени за Рейчъл, а това бе съсипало взаимоотношенията им. Преди спореха жарко и без задръжки на тема разводите, религията, бедността и правото на гласуване на жените. Само че откакто Огъста започна кампанията си, чиято крайна цел бе да ги събере, двамата само си стояха и неловко си разменяха банални приказки.