Кен Фолет - Опасно богатство

— Кани се да се пенсионира — отбеляза Едуард. — Обаче си мисля, че ще го замести чичо Самюъл, а пък той е същият като него, нали знаеш?

Все по-зле и по-зле. Самюъл бе синът на Сет, петдесет и три годишен ерген в прекрасно здраве.

— В такъв случай ще се наложи да се обърнем към друга търговска банка — заяви Мики.

Едуард отвърна:

— Това не би трябвало да е проблем, стига да предоставите поне две солидни делови препоръки.

— Препоръки ли? Че защо?

— Ами, банката винаги поема риск, защото купувачът може и да се отметне от сделката, а така тя ще се окаже притежател на товар нежелани стоки на другия край на света. Затова всички банки искат някакъв вид гаранция, че си имат работа с почтен търговец.

Само че Едуард не осъзнаваше, че понятието „почтен търговец“ в Южна Америка все още не съществуваше. Папа бе caudillo — провинциален земевладелец, който разполагаше със стотици хиляди акри земя сред пампасите и с множество каубои, изпълняващи и ролята на частна армия. Той използваше силата си по начин, с който англичаните не се бяха сблъсквали от Средновековието насам. Все едно да искаш препоръки от Уилям Завоевателя.

Мики се престори на невъзмутим.

— Без съмнение, можем да предоставим нещо такова — заяви.

В действителност се бе оказал в много затруднено положение. Ако искаше обаче да остане в Лондон, трябваше да осъществи тази сделка.

Обърнаха се и тръгнаха бавно към претъпканата с хора тераса. Мики се стараеше да скрие тревогата си. Папа все още не бе разбрал с каква сериозна пречка са се сблъскали, но по-късно щеше да се наложи да му обясни — а тогава наистина щеше да си има проблеми. Папа не толерираше провалите, а гневът му бе ужасяващ.

Огъста се появи на терасата и се обърна към Едуард:

— Намери ми Хастед, Теди, скъпи — помоли го. Хастед бе раболепният й главен прислужник от Уелс. — Освежителните напитки свършиха, а тоя проклетник изчезна някъде!

Едуард пое да изпълни задачата.

Огъста отправи на Папа топла, интимна усмивка:

— Приятно ли ви е скромното ни събиране, сеньор Миранда?

— Много, благодаря ви — отвърна Папа.

— Трябва да пийнете чаша чай или нещо ободрително.

Папа би предпочел текила, както знаеше Мики, но на методистките чаени партита не се сервираше твърд алкохол.

Огъста хвърли поглед към Мики. Тя винаги бързо долавяше настроенията на хората. Този случай не бе изключение.

— Виждам, че не се забавляваш особено. Какъв е проблемът?

Той не се поколеба и веднага сподели:

— Надявах се Папа да помогне на Едуард да спечели една сделка за банката, само че става дума за пушки и муниции. Едуард току-що ми обясни, че чичо Сет няма да финансира продажбата на оръжия.

— Сет няма още дълго да е старши партньор — отбеляза Огъста.

— Очевидно Самюъл разсъждава по същия начин като баща си.

— Така ли? — изви лукаво глас Огъста. — А кой е казал, че Самюъл ще бъде следващият старши партньор?

Хю Пиластър носеше нова, небесносиня вратовръзка фишу, която бе прикрепена с игла, за да седи леко бухнала. В действителност би трябвало да е облечен с нов фрак, обаче печелеше само 68 лири годишно, така че се налагаше да освежава старите си дрехи с нова вратовръзка. Този тип фишу бе последен писък на модата, а небесносиньото бе много смел избор на цвят. Хвърли поглед в огромното огледало над камината в салона на леля си Огъста и установи, че синята вратовръзка и черният костюм много подхождат на сините му очи и черната коса. Надяваше се, че тя ще му придаде изтънчен и привлекателен вид — или поне в очите на Флорънс Столуърти. Започнал бе да проявява интерес към дрехите и модата, след като се запозна с нея.

Донякъде бе неловко и дори леко срамно — да живееш с Огъста, а да си толкова беден. В банка „Пиластър“ обаче имаше такава традиция: на служителите се плащаше толкова, колкото заслужават, независимо дали са членове на семейството или не. Според една друга традиция всички започваха от дъното. В училище Хю бе много добър ученик и ако не се бе забърквал в толкова неприятности, вероятно щяха да го изберат за първенец на випуска. В банката обаче образованието му нямаше голямо значение. Работеше като стажант-чиновник и получаваше заплата в съответствие с длъжността си. Леля му и чичо му никога не бяха предлагали да го подпомогнат финансово и следователно трябваше да се примирят с леко износените му дрехи.

Него, разбира се, не го бе особено грижа какво мислят за външния му вид. Притесняваше се единствено от мнението на Флорънс Столуърти. Тя бе бледо, красиво момиче, дъщеря на граф Столуърти. Най-важното обаче бе, че се интересуваше от Хю Пиластър. Честно казано, Хю би бил очарован от всяко момиче, което си направеше труда да разговаря с него. Това го безпокоеше, защото означаваше, че чувствата му не са особено дълбоки. Не можеше обаче да направи нищо по въпроса. Достатъчно бе само някое момиче случайно да го докосне, и устата му пресъхваше. Непрекъснато го измъчваше любопитство — какво ли представляваха краката им под всички тези пластове от фусти? Понякога чак го болеше от желание, като от физическа рана. Сега бе на двайсет години, чувстваше се така от петнайсетгодишен, а през тези пет години не бе целувал друг човек, освен майка си.