Кен Фолет - Опасно богатство

— Разкажи ми какво се случи — обърна се сега към Роуз. — Как живееше, преди да забременееш?

— Бях готвачка у госпожа Фрийман в Бат.

— А как се запозна с твоя младеж?

— Той дойде и ме заговори на улицата, докато се разхождах. Онзи следобед бях в почивка и бях с жълтия си слънчобран. Много бях хубава с него, сигурна съм. Онова жълто чадърче ме погуби!

След известна доза увещания Мейзи изкопчи цялата история. Тя бе съвсем типична. Мъжът бил тапицер, уважавана и процъфтяваща професия. Той я ухажвал, както си му е редът, говорили и за брак. През топлите вечери се отдавали на ласки, седнали по тъмно в парка и заобиколени от други двойки, заети със същото. Възможностите за истински сексуален акт били малко, но те все пак успели да го направят четири-пет пъти, когато господарката й не си била вкъщи или пък когато неговата хазяйка била пияна. Само че той изгубил работата си. Преместил се в друг град, за да търси работа; писал й един-два пъти, след което напълно изчезнал от живота й. А после тя разбрала, че е бременна.

— Ще се опитаме да се свържем с него — обеща Мейзи.

— Не мисля, че още ме обича.

— Ще видим.

Учудващо бе колко често такива мъже в крайна сметка проявяваха желание да се оженят за майката. Дори да бяха избягали, след като бяха разбрали, че е бременна, нерядко съжаляваха за паниката и прибързаното си решение. В случая на Роуз шансовете за това бяха големи. Мъжът я бе напуснал, защото бе изгубил работата си, а не защото бе разлюбил Роуз. При това дори не знаеше, че ще става баща. Мейзи винаги се опитваше да ги накара да дойдат в болницата и да видят майката и детето. Гледката на безпомощното бебе, тяхната собствена плът й кръв, често пробуждаше най-доброто у тях.

Роуз потръпна и Мейзи запита:

— Какво има?

— Боли ме гърбът. Сигурно заради цялото това ходене…

Мейзи се усмихна.

— Не е просто болка в гърба. Бебето ти идва. Хайде да те настаним в леглото.

Отведе Роуз на горния етаж и я предаде в ръцете на една сестра.

— Всичко ще бъде наред — увери я. — Ще си имаш прекрасно, здраво бебе.

След това влезе в друга стая и спря край леглото на жена, която наричаха „госпожица Никоя“. Тя отказваше да им съобщи каквито и да било подробности за себе си, дори името си. Беше на около осемнайсет години и имаше тъмна коса. Акцентът й бе на момиче от висшата класа, а бельото й бе фино и скъпо. Освен това Мейзи бе почти сигурна, че е еврейка.

— Как се чувстваш, скъпа? — попита я сега.

— Добре съм — и съм ви изключително благодарна, госпожо Грийнборн.

Тя бе съвсем различна от Роуз — все едно идваха от противоположните краища на земята — но и двете бяха изпаднали в едно и също затруднено положение и щяха да родят по един и същи начин, сред болка и мръсотия.

След като се върна в кабинета си, Мейзи отново се зае със съчиняването на писмото до главния редактор на „Таймс“, което пишеше:

Женската болница

Бридж стрийт, Саутуърк, Югоизточен Лондон

10-ти септември, 1890 г.

До главния редактор на „Таймс“

„Уважаеми господине,

С интерес прочетох писмото на доктор Чарлз Уикам на тема физическата малоценност на жените и превъзходството на мъжете над тях.“

Тук бе спряла, тъй като не бе сигурна как да продължи. Пристигането на Роуз Портър обаче я бе вдъхновило.

„Току-що в болницата постъпи една млада жена в определено състояние, която е дошла пеша чак от Бат.“

Редакторът вероятно щеше да сметне израза „в определено състояние“ за прекалено вулгарен и да го изтрие, но Мейзи нямаше намерение да му върши работата и сама да цензурира думите си.

„Забелязах, че д-р Уикам ви е писал от клуб «Каус» и неволно се запитах колко от членовете на клуба могат да изминат пеша разстоянието от Бат до Лондон?

Тъй като съм жена, аз, разбира се, никога не съм влизала в клуба, но често наблюдавам членовете му на стъпалата отпред. Те викат файтон, когато целта им се намира на по-малко от километър и половина. Честно казано, повечето от тях ме оставят с впечатлението, че биха се затруднили да вървят пеша от «Пикадили съркъс» до «Парламент скуеър».

Със сигурност не биха издържали дванайсетчасова смяна в някоя фабрика в Ийст Енд, както правят хиляди англичанки всеки ден…“

Някой почука на вратата и отново я прекъсна.

— Влез! — подвикна тя.

Новодошлата не бе нито бедна, нито бременна. Тя имаше големи сини очи и лице като на младо момиче; облечена бе скъпо и с вкус. Това бе Емили, съпругата на Едуард Пиластър.