Кен Фолет - Опасно богатство

Прислужникът се върна с портвайна. Хю замислено отпи от виното. Усещаше, че трябва да приеме варианта на Самюъл, колкото и неприятна да му бе идеята. Изнесъл им бе истинска лекция на тема задълженията им към вложителите и финансовите среди, но трябваше и той самият да спазва тези правила. Ако оставеше банката да пострада само заради собствените му чувства, по никакъв начин нямаше да се различава от Огъста. Същевременно тази отсрочка щеше да му даде възможност да обмисли бъдещите си планове.

Най-подир той въздъхна и каза:

— Добре. Ще остана до края на годината.

Самюъл кимна.

— Така си и мислех — отбеляза. — Това е правилното решение, а пък в крайна сметка ти винаги постъпваш правилно.

Преди единайсет години, когато окончателно се сбогува с висшето общество, Мейзи Грийнборн първо обиколи всичките си приятели — а те бяха многобройни и доста богати — и ги убеди да подкрепят финансово „Женската болница в Саутуърк“ на Рейчъл. Впоследствие текущите разходи на болницата се покриваха от приходите от инвестициите й.

За управлението на парите отговаряше бащата на Рейчъл — единственият мъж, който участваше в ръководството на болницата. В началото Мейзи искаше сама да се занимава с инвестициите, но бързо откри, че банкерите и брокерите на стоковата борса не я възприемат сериозно. Те пренебрегваха инструкциите й, искаха мнението или поне пълномощно от съпруга й, освен това не споделяха цялата информация, с която разполагаха. Тя можеше да се пребори с тях, но с Рейчъл водеха толкова много други битки във връзка със създаването на болницата, че в крайна сметка оставиха господин Бодуин да се грижи за финансовите въпроси.

Мейзи бе вдовица, но Рейчъл все още бе омъжена за Мики Миранда. Рейчъл изобщо не се срещаше със съпруга си, но той отказваше да й даде развод. От десет години тя дискретно поддържаше връзка с брата на Мейзи, Дан Робинсън, който бе член на парламента. Тримата живееха заедно в къщата на Мейзи в предградието Уолуърт.

Болницата се намираше в работнически квартал в сърцето на града. Те бяха сключили дългосрочен договор за наем за четири долепени една до друга къщи близо до катедралата Саутуърк, след което бяха избили вътрешни врати, които свързваха съответните етажи на къщите. Така се бе появила болницата им, която не се състоеше от огромни като пещери отделения с множество легла, а от малки, удобни стаички, в които имаше не повече от две-три места.

В кабинета на Мейзи — уютно, прилично на убежище помещение близо до главния вход — имаше два удобни стола, ваза с цветя, избелял килим на пода и ярки пердета. На стената в хубава рамка висеше плакатът с „Поразителната Мейзи“. Бюрото й бе скромно и не се набиваше на очи, а „приемните“ книги, в които записваше новопостъпилите, бяха прибрани в един шкаф.

Жената, която седеше срещу нея, бе босонога, облечена в дрипи — и бременна в деветия месец. В очите й се виждаше предпазливият, отчаян поглед на умираща от глад котка, влязла в непозната къща с надеждата да открие храна.

Мейзи попита:

— Как се казваш, мила?

— Роуз Портър, мадам.

Те винаги я наричаха „мадам“, сякаш бе някоя високопоставена лейди. Отдавна се бе отказала да ги убеждава да се обръщат към нея с „Мейзи“.

— Искаш ли чаша чай?

— Да, мадам, много моля.

Мейзи наля чай в една обикновена порцеланова чаша и прибави мляко и захар.

— Изглеждаш уморена.

— Изминах пеша целия път от Бат до тук, мадам.

Това бяха сто и шейсет километра.

— Сигурно ти е отнело цяла седмица! — възкликна Мейзи. — О, бедничката!

Роуз избухна в сълзи.

Това бе нормално и Мейзи отдавна бе свикнала. Най-добре бе да ги остави да се наплачат. Седна на едната облегалка за ръцете на креслото на Роуз и я прегърна през раменете.

— Зная, че съм покварена и грешна — изхълца Роуз.

— Не си покварена — успокои я Мейзи. — Тук всички сме жени и те разбираме. Не споменаваме поквара и грях. Това го правят свещениците и политиците.

След известно време Роуз се успокои и започна да пие чая си. Мейзи извади от шкафа текущата книга за регистрации и седна на писалището си. Водеше си записки за всяка жена, която приемаха в болницата. Много често тези бележки се оказваха доста полезни. Ако някой самодоволен консерватор се изправеше в парламента и заявеше, че повечето неомъжени майки са проститутки, или пък, че всички те искат да изоставят бебетата си, или някаква друга подобна свинщина, тя бе в състояние да го обори с едно внимателно обмислено, учтиво и подкрепено с достоверни факти писмо — след което да повтори опровержението в речите, които изнасяше из цялата страна.