Кен Фолет - Опасно богатство

И с тези думи отметна завивките.

Хю се почувства ужасно. Нора бе променила решението си заради бижуто. Въпреки това не можеше да откаже на поканата й. Смъкна халата си, изпълнен с омраза към самия себе си заради проявената слабост, и се покатери на леглото.

Когато свърши, му се искаше да заплаче.

Със сутрешната поща Хю получи писмо от Тонио Силва.

Скоро след срещата им в кафенето, Тонио бе изчезнал. В „Таймс“ не се бе появила никаква статия. Хю бе излязъл глупак, задето вдигна такъв шум с твърдението си, че банката е в опасност. Едуард се бе възползвал от всяка възможност да напомня на партньорите за вдигнатата от Хю фалшива тревога. Тази случка обаче бе напълно засенчена от заплахата той да се премести в банка „Грийнборн“.

Хю бе писал на адреса в хотел „Рус“, но не получи отговор. Безпокоеше се за приятеля си, но нямаше какво да направи.

Сега нервно отвори писмото. То идваше от някаква болница и в него Тонио молеше Хю да го посети. Завършваше с думите: „Каквото и да правиш, не споменавай на никого къде съм“.

Какво се бе случило? Преди два месеца Тонио бе в прекрасно здраве. И защо бе в обикновена държавна болница? Хю бе направо ужасен. Само бедните ходеха в обществените болници, които бяха мрачни, нехигиенични места. Всички, които можеха да си го позволят, викаха лекари и сестри в домовете си, дори когато ставаше дума за операция.

Озадачен и силно разтревожен, Хю отиде направо в болницата. Завари Тонио в едно мрачно, функционално отделение, в което бяха наблъскани съвсем близо едно до друго трийсет легла. Рижавата коса на приятеля му бе обръсната, а лицето и главата му бяха покрити с белези.

— Мили боже! — възкликна Хю. — Да не те е прегазил файтон?

— Пребиха ме — отвърна Тонио.

— Какво стана?

— Нападнаха ме на улицата до хотел „Рус“ преди два месеца.

— Предполагам, че са те ограбили.

— Да.

— Изглеждаш ужасно.

— Не е толкова зле, колкото изглежда. Счупен пръст и пукната кост на глезена, но иначе само охлузвания и синини — макар че те бяха доста. Няма значение, почти се възстанових.

— Трябваше да се свържеш с мен по-рано. Трябва да те изкараме от тук. Ще ти изпратя доктора си и ще уредя сестра, която да се гри…

— Не, благодаря ти, стари приятелю. Оценявам щедростта ти. Парите обаче не са единствената причина да остана тук. В болницата е по-безопасно. Освен теб, само още един човек знае къде съм. Той е мой доверен колега, който ми носи пайове с говеждо, бренди и писма от Кордоба. Надявам се, че не си казал на никого къде отиваш.

— Не споменах дори на жена си — увери го Хю.

— Добре.

Хю си помисли, че някогашната безразсъдност на Тонио сякаш напълно е изчезнала. Всъщност сега отиваше в другата крайност.

— Само че не можеш да се криеш цял живот в болницата от някакви си улични бандити.

— Нападателите ми не бяха просто крадци, Пиластър.

Хю свали шапката си и седна на ръба на леглото. Опита се да не обръща внимание на пресекливите стенания на мъжа на съседното легло.

— Разкажи ми какво точно се случи — подкани той Тонио.

— Не беше обикновен грабеж. Крадците отмъкнаха ключа от стаята ми и с негова помощ са влезли вътре. Не взеха нищо ценно, освен документите, свързани със статията ми за „Таймс“ — включително писмените свидетелски показания, подписани от очевидците.

Хю се ужаси. Сърцето му се смрази при мисълта, че има възможност сделките, които се сключваха в тихите зали на достопочтената банка „Пиластър“ и които се ползваха с безупречна репутация, по някакъв начин да са свързани с бруталното престъпление на улицата и лицето на пребития човек пред него.

— Това звучи, сякаш банката е под подозрение!

— Не самата банка — отговори Тонио. — „Пиластър“ е влиятелна институция, но не смятам, че може да организира убийства в Кордоба.

— Убийства ли? — Ставаше все по-зле и по-зле. — Кой е бил убит?

— Всички свидетели, чиито имена и адреси стояха под показанията, които бяха откраднати от хотелската ми стая.

— Направо не мога да повярвам!

— Имам късмет, че аз самият съм жив. Мисля, че и мен щяха да убият, но тук в Лондон убийствата се разследват много по-сериозно, отколкото у дома. Просто са се страхували, че ще се вдигне твърде много шум.

Хю все още бе зашеметен и изпълнен с отвращение от разкритието, че заради емисия на облигации от банка „Пиластър“ са били убити хора.

— Но кой стои зад всичко това?

— Мики Миранда.

Хю невярващо поклати глава.