Владислав Реймонт - Селяни

Така се забавляваха и на сватбата на Ягуша и Борина!

Летяха часове след часове и чезнеха без спомен всред врявата, виковете, шумната радост и в безумието на танца, та и не забелязаха как на изток се вече развиделяваше и първата дрезгавина на зората разкъсваше нощта. Звездите побледняха, месецът залезе, вятър се навдигаше откъм гората, та повяваше и сякаш раздухваше оредялата тъмнина. През прозорците назъртаха рошавите изпокривени дървета и все по-ниско навеждаха осланените си сънни чела. А домът все пееше и танцуваше!

Сякаш ливади и зрели ниви, и цъфнали градини се бяха събрали за пир и поднесени от вихрушка, се впуснали вкупом в дълго, извито огнено хоро!

Разтвориха широко вратите, разтвориха прозорците, а къщата бучеше във врява, в светлини, трепереше, тресеше се, пращеше и постенваше и все по-силно ликуваше. Изглеждаше, че и дървета, и хора, и земя, и звезди, и плетища, и старата къща — всичко се бе хванало за рамене, омотало се в едно кълбо, преплело се едно в друго и пияно, заслепено, забравило всичко, обезумяло се блъскаше от стена в стена, от стаята до отвода, изливаше се от отвода на пътя, от пътя към безбрежните полета, към горите и като танцов водовъртеж се носеше по цял свят, вървеше, обикаляше и пропадаше като непрекъсната, пробляскваща верига в дрезгавината на първите зори.

Музиката ги водеше, свирните, песните…

… Басовете боботеха в такт и бръмчаха треперливо като бръмбари, а флейтата им пригласяше, весело посвирваше, чуруликаше и фокусничеше сякаш нарочно срещу дайрето, което радостно подскачаше, подбуждаше врясъка със звънкалата си, правеше смехории и се тресеше като еврейска брада на вятър; а цигулката водеше напред като някоя най-добра танцувачка, пееше отначало силно и високо, като да изпитваше гласа си, а после подхващаше широко, трогателно, тъжно като сиротински плач на кръстопът, докато възвиеше на място и изведнъж паднеше отсечено, мигновено, остро, сякаш сто двойки удряха с токовете и сто мъже викаха с все сила, та дишането спираше на човека и тръпки го полазваха. И пак ненадейно захващаше да извива, да пее, да се повръща, да стъпва, да подскача, да се смее и весели, та и сърцето се стопляше, и желание като силна водка удряше в челото на човека… А после пак запровличаше тъжна, сякаш с роса поръсена мелодия, нашата любима, сърдечна, пияна от любов и сила мелодия, и водеше към буен, безумен мазовски танц.

Зората ставаше все по-светла, така че лампите бледнееха и мръсна размътена мрачина заливаше стаята, а те все още от сърце се забавляваха и комуто беше малко черпнята, пращаше от кръчмата да му донесат водка и пиеше с дружина до забрава.

Който си отиде, отиде си, който се бе изморил, почиваше, а който беше пиян, спеше на зиданата пейка или на отвода. Други пък с по-изморени крака лягаха и до плетищата или където им попаднеше, а останалите продължаваха да танцуват до капване…

Най-сетне, колкото имаше по-трезви, събраха се накуп при вратата, заудряха в такт по пода и запяха:

Но никой не ги слушаше!

Чак в зори Витек, изморен от веселбата и отпъждан от Ягустинка, изтича у дома си.

Селото още спеше в дъното на мрачините, които се стелеха ниско над земята като дебел, редеещ насип, вирът почиваше мъртво, притиснат от мрачния гъсталак на крайбрежните дървета, и бе тъй потънал в тъмнина, че едвам към средата се провиждаше и полъскваше в здрача като замрежено око.

Бе доста мразовито, студен вятър повяваше, въздухът дразнеше ноздрите и спираше дишането, земята кънтеше под нозете и замръзналите локви се синееха по пътя като почупени и потъмнели стъкла, а светът бавно побеляваше от зазоряването. Оскрежен и оглушал в премръзнала тишина, той бавно се измъкваше от мрачините. Само кучетата тук-там лаеха сънено, воденицата бучеше в далечината, а сватбеният шум гърмеше из къщата и се ширеше на цял хвърлей наоколо. У Боринови още мъждукаше слаба светлина, та Витек назърна през прозореца. Старият Рохо седеше над книга до масата и си напяваше черковни песни.

Момчето се приближи тихо до обора и затърси пипнешком ключалката на вратата, но изведнъж с писък отскочи, защото някакво куче със скимтене се хвърли на гърдите му.

— Лапа! Лапа! Върна ли се, кученцето, върна ли се, бедния ми? — викаше той, като позна кучето и от радост дори седна за малко на прага. — Гладен ли си, бедничкия!