Владислав Реймонт - Селяни

Но понеже Куба в този миг пак бе заспал, Витек се зарови в сламата, покри главата си с парцалите, които имаше, и заспа.

Доста след време за закуска се събуди от пореваването на гладните и неиздоени крави и от крясъците на Ягустинка, която се бе успала, както и другите, и се залови с шетнята си из домакинството.

Едва когато попривърши работа, тя назърна и при Куба.

— Помогни ми, кажи ми нещо — молеше я той тихо.

— Ожени се за някоя младичка, веднага ще оздравееш — започна весело тя, но щом се вгледа в посинялото му и подпухнало лице, бързо доби сериозен вид. — По-скоро от поп имаш нужда, отколкото от доктор! Какво ще ти помогна аз? Какво? Да ти пребая, да попрекадя, но ще помогне ли?… Нали виждам, болен си, на умирачка, чиста умирачка…

— Ще умра ли?

— Божа работа, ама чини ми се, че оная костеливата те е вече вчепкала и не ще се отървеш.

— Ще умра ли, казваш?…

— Да пратя ли да викат свещеника?

— Свещеника! — извика слисан Куба. — Да го доведеш при мене, в конюшнята? С всичкия ли си ти?

— Какво от това? Да не е от захар, та да се разтопи в лайната на конете? Затова е свещеник, за да иде при болен, където и да го повикат.

— Господи! Смея ли аз в тоя тор, при мене?…

— Глупав си като овца! — И тя сви рамене и си отиде.

— Глупачка е тя, не знае какво приказва… — промърмори Куба силно ядосан, отпусна се тежко на леглото си и дълго размишлява. — Прихванало я жената… ами, милия свещеник из стаи ходи… книги чете… с дядо господ се разговаря… та тука ли да го повикаме? Тия жени дай им само да си дрънкат… глупачка…

И остана сам, защото като че ли го и забравиха.

Витек назърташе от време на време да сложи храна на конете или пък да ги напои, та и нему подаваше вода, и веднага изчезваше, припкаше на сватбата, която започна пак да се събира у Доминиковица за отвеждане на невестата, а понякога и Южка с крясък се отбиваше, пъхваше му парче питка, разбъбряше се, раздрънкваше се, вдигаше конюшнята на главата си, та чак кокошките закудкудякваха по плетищата от уплаха, и бързо пак избягваше.

Разбира се, имаше и защо. Веселбата бе вече голяма, музиката гърмеше през стените и весели провикваници и песни се чуваха навън.

А Куба тихо лежеше, защото някак болките по-рядко го налитаха, та само се вслушваше, различаваше как се веселят там и си побъбряше с Лапа, който не го напусна нито за миг, похапваха си заедно от Южкината питка или пък чмокаше на конете и им говореше. Те пръхтяха радостно и се обръщаха от яслите, а жребицата дори скъса оглавника си и идваше до одъра да се закача и да допира влажните си и топли ноздри до лицето му.

— Отслабнала си, горкичката, отслабнала си! — гладеше я той сърдечно и я целуваше по издутите й ноздри. — Не бой се, скоро ще оздравея, тогава ще позагладиш кълките, ако ще и с чист овес…

Изведнъж замълча и безсмислено се вгледа в почернелите съкове на гредите, от които като някакви застинали и кървави сълзи се стичаше смола по стените…

Слънчевият и бледен ден назърташе с тихи очи през пролуките и през отворената врата нахлуваше широк поток от ярка светлина, разискрена като златни паяжини по стърнища, в които пърхат със сънно и уморено бръмчене мухи.

Часове след часове минаваха и се влачеха като слепи и хроми просяци, помъкнали се с усилие и тихо по остри пясъци, или като някой камък, който пада в бездънни води и лети, пропада и изчезва, та скоро и човешкото око не може да го проследи.

Понякога само разчириликали се врабци на шумна банда влитаха в обора и дръзко се нахвърляха върху яслите.

— Какви умни, пакостниците! — прошепна Куба. — Нищо и никаква птичка, а дал й господ разум да знае къде да намери храна. Мирно стой, Лапа, нека си хапнат и да заякнат, бедните, че и за тях ще дойде зима — умиряваше той кучето, което скочи да гони крадците.

Свинете заквичаха на двора и се зачесаха по ъглите, та чак конюшнята затрепера, а после замушкаха дългите си и накаляни муцуни под вратата и поквикваха.

— Изпъди ги, Лапа! Просяци такива, никога нищо не им достига!

След тях пред прага закъткаха кокошки, а големият червен петел предпазливо назърташе, връщаше се, удряше крила и кукуригаше, докато най-сетне дръзко прескочи прага и отиде при пълната с храна крина. След него и кокошките, но не успяха да се нахранят, защото скоро надойдоха като разгакана дружина гъските, със съскане се мяркаха на прага червените им клюнове и се люлееха белите им изопнати шии.

— Изгони ги, куче, изгони! Ще се скарат, пущините, като жени.