Владислав Реймонт - Селяни

И не щеш ли, веднага се разнесе крекот, писък, шум от крила и пера се разхвърчаха като от разпран пухен юрган, защото Лапа не си скъпеше удоволствието. Той се върна със зинала уста, с изплезен език и радостно скимтеше.

— Я мирно!

Откъм къщи се разнасяше сърдитият глас на Ягустинка, тичане и тропот на пренасяна покъщнина от стая в стая.

— Готвят се за довеждането!

По пътя минеше някой, но нарядко, а сега скърцаше някаква кола; Куба се вслушваше внимателно.

— Клембовата кола, с един кон и с ритли, навярно отива в гората за постилка. То се знае, оста е изтрита отпред и зарад това главината се търка и скърца.

По пътя постоянно сновяха отзвуци, стъпки, разговори, гласове долитаха и едва дочувани и усещани бръмчения трептяха, но той ги улавяше в летежа им и ги познаваше.

— Старият Петрас отива към кръчмата — мърмореше той. — Валентовица вика… навярно нечии гъски са минали у тях… Вещица, не жена. Струва ми се, Козеловица е… така ще е… тича и крещи… то се знае, тя е!… Петрек Рафалов… ломоти, синеца, като че юфка има в устата си… поповата кобила отива за вода, да… поспирва се… закача с колелетата… и краката ще си почупи някъде…

И така едно след друго той различаваше всичко и с мислите и с чувствата си ходеше по село, грижеше се, залягаше, кахъреше се и живееше с цялото село. В тия мисли той едвам забелязваше как денят бавно минава; стените потъмняха, вратата избледня и конюшнята потъна в мрак.

Едва надвечер дойде Ямброжи, ненапълно изтрезнял, защото още политаше и тъй бързо говореше, че мъчно можеше да го разбере човек.

— Крака ли си си изкълчил?

— Прегледай го и ми кажи какво да правя.

Ямброжи мълчаливо отвиваше окървавените, засъхнали и тъй залепнали за крака парцали, че Куба зарева с всички сили.

— И мома кога ражда, не вика толкова! — промърмори на подбив Ямброжи.

— Като боли!… Па недей дърпа! Божичко! — почти виеше Куба.

— Хубаво са те наредили! Куче ли ти е изяло прасеца, или какво? — викна той слисан, защото прасецът беше разръфан, загноясал и кракът отекъл като ведро.

— То… само че никому не казвай… горския ме стреля… само…

— Истина… сачмите седят под кожата като маково семе… отдалеч ли те гръмна? Охо! Струва ми се, че кривия ти крак вече няма да го бъде… кокалчетата скърцат, я… Защо веднага не ме повика?

— Страх ме беше да не би да се научат, излезнах за заек… убих… и бях вече на полето… и онзи току ми гръмна…

— Казвал веднъж горския в кръчмата, че някой им правел пакост…

— Ех… пакост… като че ли зайците са на тоя или на оня… издебнал ме… проклетника… бях вече на полето, а той с двете цеви стреля по мене… да пукнеш, дяволски сине… само че недей казва… ще ме разкарват в съда… стражари… па и пушката ще вземат… а тя не е моя… Мислех си, че само ще мине… помогни ми, защото тъй къса, тъй боли…

— Такъв ли си майстор ти! Такава тиха вода, такъв лапнишаран, а с дворянина зайците дели… Добре… ама за тая заедница ще заплатиш с куция си крак…

Прегледа го още веднъж и силно се разтревожи.

— Много късно, премного късно!

— Помогни ми, помогни ми — охкаше изплашено Куба.

Ямброжи нищо не отвърна, само запретна ръкави, извади остро ножче, хвана здраво крака и взе да дълбае сачмите и да изстисква гнойта.

Изведнъж Куба зарева като звяр, когато го колят, но Ямброжи му запуши устата с кожуха и той млъкна, защото примря от болки. Натъкми му крака, намаза го с някакъв мехлем, обви го с нови превръзки и чак след това Куба се посъвзе.

— В болница трябва да идеш… — измърмори тихо Ямброжи.

— В болница ли?… — Той още не бе дошъл на себе си.

— Ако ти отрежат крака, може и да оздравееш.

— Крака ли?

— Е па той вече за нищо не го бива, похабен е, целия е почернял.

— Да го отрежат ли? — питаше Куба, без да може да разбере.

— До коляното. Не бой се, и мене куршум до самата задница ми го откъсна и пак съм жив.

— Ако отрежат само болното място и ще оздравея?…

— Като с ръка ще ти махнат болката… но трябва да идеш в болница…

— Не, страх ме е, не, не в болница…

— Щурчо!…

— Там режат хората живи… там… Ти го изрежи, ти… каквото вече поискаш, ще ти заплатя, изрежи го… не ща в болница, по-добре тука да псовисам…

— И ще псовисаш… само доктор може да я отреже. Ще ида още сега при кмета да изпрати утре да те откарат в града.

— Напразно ще ходиш, защото в болница няма да ида… — рече решително Куба.

— Хм, тебе ще питат, щурчо!

— Да се отреже и веднага ще оздравее… — повтаряше тихо Куба, когато Ямброжи си отиде.