Владислав Реймонт - Селяни

И той намери скътаната от сватбата колбаса в пазвата си и я натика в устата му, но Лапа не налиташе на яденето, а само лаеше, хвърляше се на гърдите му и скимтеше от радост.

— Огладиха те, бедничкия, па те изгониха! — шепнеше Витек, като отваряше вратата на обора, и изведнъж, както си стоеше, се тръшна върху одъра. — Сега вече ще те браня и ще се грижа за тебе… — мърмореше той и се заравяше в сламата, а кучето легна до него и го зализа по лицето.

Скоро и двамата заспаха.

А от конюшнята до обора Куба викаше със слаб болнав глас. Дълго вика той, но Витек спеше като заклан и чак когато Лапа, познал гласа, захвана силно да лае и да го дърпа за клащника, той се пробуди.

— Какво? — промърмори той сънено.

— Вода! Имам силен огън… вода!

Макар че бе недоволен, па и умираше за сън, Витек му донесе пълно ведро и му го остави да пие.

— Така съм болен, та едвам дишам… що скимти там?

— Лапа! Върнало се е кучето от Антекови!

— Лапа! — прошепна Куба, като опипваше в тъмното за челото на кучето, а Лапа подскачаше, лаеше и искаше да достигне одъра.

— Витек, сложи сено на конете, че тракат зъбите си по празни ясли… а аз не мога да се помръдна. Още ли танцуват? — попита след малко той, когато момчето бе смъкнало изпод покрива сено и го слагаше в яслите.

— Към пладне все ще свършат, а някои така се напиха, та по пътя лежат.

— Живеят си, господарите, живеят — въздъхна тежко Куба. — Воденичарските бяха ли?

— Бяха, ама малко седяха.

— Много ли народ имаше?

— Може ли някой да го пресметне?… Претъпкана беше къщата.

— Гощаваха ли добре?

— Като у някой дворянин. С цели паници месо разнасяха, па що водка изляха, що бира, що медовина! А па колбаси — три нощви върховата.

— Кога ще доведат невестата?

— Днеска надвечер.

— Пак ще си хапнат, ще се навеселят… Божичко, мислех си, че и аз ще огриза някое кокалче, че поне веднъж хубавичко ще се наям, пък то леж, умирай и слушай как другите се веселят…

Витек отиде да спи.

— Барем очите ми да се наядат… барем…

Той замълча изнемощял, премляскваше с уста, а тъга и някакви тихи, несмели жалби като плахи птички се блъскаха в гърдите му и печално писукаха.

„Нека им е наздраве, нека барем те живеят…“ — мислеше си той и гладеше кучето по челото.

Огънят все повече го замайваше, та сякаш за да го отпъди, зашепна молитва и се отдаваше на милостта на Исуса Христа, отдаваше се горещо, но забравяше думите. Той час по час изпадаше в сън, а върволицата от набъбнали с молба и сълзи шепоти се късаше и разсипваше като червени маниста, та му се искаше да ги събере, така явно се търкаляха по кожуха му, но забравяше всичко, заспиваше…

Понякога се събуждаше, поглеждаше с тъп поглед и без да разпознае нещо, отпускаше се пак в мъртвешка тъмнина.

Или пък отново охкаше и така викаше в съня си, че конете с ръжене дърпаха юздите си; и пак подохождаше на себе си и повдигаше глава.

— Господи, да дочакам барем да се съмне! — охкаше той в тревога и поглеждаше през прозорчето навън да види дали се вече съмва. По сивото, изстинало и наковано с бледнеещи звезди небе той търсеше слънце…

Но още бе далече до съмване.

Конюшнята потъваше в мътната мъгла на предутрото и очертанията на конете започваха вече да се долавят, а решетките на яслите под прозорчетата просветваха като ребра срещу светлината…

Не заспа вече той, защото нови болки го връхлетяха, хлъзгаха се като чепати тояги в крака му, тъй късаха, тъй въртяха, тъй измъчваха, сякаш някой с жарава посипваше раните, та подстана изведнъж и завика с всички сили, докато Витек се събуди и дотича.

— Ще умра вече! Ще умра! Много ме боли, расте болестта ми и ме души… Тичай, Витек, за Ямброжи… о божичко, или Ягустинка повикай… може да ми помогнат нещо, че вече не ще изтрая… настава последния ми час… — избухна той в страшен плач, зарови глава в сламата и жално и уплашено хлипаше.

И Витек, въпреки че бе сънлив, затича към сватбата.

Танците бяха в разгара си, но Ямброжи бе вече пиян, както той знаеше да пие, стоеше на пътя срещу къщата на Доминиковица, залиташе от вира до плетищата и пееше.

Напразно го моли Витек и го дърпа за ръкава; старецът като че ли не чуваше и не знаеше какво става с него, а само политаше и пееше в забрава все една и съща песничка.

Тогава момчето затича при Ягустинка, защото и тя знаеше да лекува, но старата бе седнала с приятелки в стаята и така се канеха с греяна водка, така си пийваха бира и всички заедно така приказваха и крещяха, уж пееха, че не можеше и на нея нищо да се каже. Той изскимтя няколко пъти и й каза да иде при Куба, докато най-сетне тя го изтласка из вратата навън, па на изпращане му стовари две-три пестници по гърба; само това спечели и с плач се затича към конюшнята.