Владислав Реймонт - Селяни

А който има грижи, да ги остави за утре, днес нека радва душата си! Както на светата земя след лятното й плодородие господ е отредил почивка, така и човекът наесен, след полската работа, трябва да си почине. А като имаш, човече, сушини и плевни, пълни с тежко като злато жито, което чака само за бухалка, ползвай си го зарад летните си трудове, мъки и търпение.

Така си приказваха едни, други пък разправяха за разни свои грижи, а трети — видели нещо повече, а не само опашката на кравата или въшките на жена си, се трупаха около стария Шимон и говореха за стари времена, за нови теглила, за данъци и за общинските работи, а по-тихичко и за кметовите историйки.

Само Борина не взимаше участие в някоя група, той ходеше ту при едни, ту при други и постоянно следеше с поглед Ягна и се надуваше, че е тъй хубава, и често хвърляше рубла на музикантите, за да не жалят лъковете, понеже свиреха тихичко и си почиваха.

И изведнъж гръмна обертас, та чак тръпки полазиха по костите. Борина скочи към Ягна, прихвана я силно и веднага я завъртя, дори гредите под пода заскърцаха, па се понесе по стаята, въртеше се, тупаше с подковите, връщаше се изведнъж с подкляквапе или размахваше шапка и се носеше широко от стена до стена; понякога запяваше песен преди музикантите, те му отговаряха по музикантски, той скачаше разпалено по-нататък и предвождаше унесено танца, защото след него от купчините се заоткъсваха и други двойки, които също притупваха, запяваха и танцуваха. Всички се унасяха във вихъра, та сякаш сто вретена, пълни с разноцветна прежда, с такъв тропот и тъй бързо се завъртяха, че никое око не можеше да познае кое е мъж, кое жена. Като че ли някой бе разсипал небесна дъга и пускаше вихрушка в нея, та тя бляскаше с цветовете си, променяше се и се виеше все по-бързо, все по-бясно, по-безумно. Дори лампите понякога загасваха от устрема и нощ падаше върху танцувачите, а само през прозорците се промъкваше светла ивица от лунен блясък, искреше като кипнало сребро през тъмнината и през вихрената човешка навалица. А навалицата прииждаше като шумна пенеста вълна, проблясваше и като сънно видение се кълбеше в тази полусветлина и изчезваше в непроницаем мрак, за да изплува пак и пак да се мерне за миг пред другата стена, върху която докоснатите от светлината стъкла на иконите проблясваха като огньове, и отново да премине и навлезе в мрачина. Само тежки дишания, тропания и провиквания се понасяха, преплитаха се и глухо шумяха в ослепялата стая.

И продължаваха тия танци като една верига, без спир и без прекъсване… защото гръмнеше ли музиката, народът веднага рипваше, изправяше се като гора и тутакси се впущаше с такава сила, сякаш от ураган понесен; ударите на токовете отекваха като гръмотевици; весело провикване тресеше цялата къща, а в танца се втурваха като в буря или в бой на смърт или живот.

И танцуваха!

… Ония ми ти игриви, шеговити краковяци, придружени с отсечена музика и изпъстрени със скокливи припевки, се кършеха като украсени с пулове колани и бяха пълни със смехове и свобода; пълни със сватбена музика, с буйна, мощна и смела младост, а в същото време пълни със забавни дяволии, гоненици, с кипеж на жадна за любов млада кръв. Хей!

… Ония ми ти мазурки, дълги като межди на ниви, разлати като Мачковите круши, шумни и широки като необхватните равнини, възтежки и стройни, мрачни и смели, стремителни и страшни, важни, настръхнали и неотстъпчиви като самите селяни, които, сбити в куп като някоя величествена гора, се втурваха в танца с викове и с такава сила, сякаш сто срещу хиляда са готови да тръгнат, целия свят да подберат, да го смачкат, да го стъпчат, на прах да го сторят с токовете си, да го разнесат, па сами да загинат, но и там след смъртта да танцуват, да удрят о пода и рязко по мазурски да подвикват „да дана“!

… Ония ми ти обертаси: кратки, откъслечни, от които се вие свят, бесни, буйни и пронизителни, пламенни, замислени и с жална мелодия преплетени, които туптят с кипнала огнена кръв, пълни с любов и доброта, които падат изведнъж като градоносен облак, пълни със сърдечни гласове, със сини погледи, с пролетни дихания и благовонни шумоления, с цветисти градини. Ония обертаси като огласени от песни напролет поля, когато и сълзата през смях се лее, и сърцето радостно пее, и душата тъжно се стреми към необхватни простори, зад онези далечни гори и скита замечтана по цял свят с припева „ой, да дана“!

Такива неизказани танци след танци се нижеха.

Така се весели, като му падне, селският народ.