Владислав Реймонт - Селяни

И се разбягваха с писък, криеха се по ъглите като яребици, защото той гонеше, кълвеше и биеше с крилата си.

Къщата се чак тресеше от тия смехове, крясъци и гоненици.

Има цял час как траяха тия игри, когато старшият шафер даде знак да утихнат.

Жените изведоха из килера Ягуша, покрита с бяла кърпа, и я сложиха да седне насред къщи върху покрити с пухов юрган нощви. Шаферките се спуснаха, като да я отърват, но старите жени и мъжете бранеха, та се блъскаха едни срещу други и запяха тъжно, сякаш с плач в гласа:

Тогава я откриха.

Върху завитите дебели плитки имаше вече чепец, но с него тя изглеждаше още по-хубава, беше весела и засмяна и шареше със святкащи очи наоколо.

Музиката бавно засвири и всички, стари и млади, дори и децата, запяха в един мощен, радостен глас песента „Хмел“. А след изпяването само възрастни жени я караха да танцува.

Ягустинка, както си бе пийнала, се хвана за кръста и почна да й припява:

И други такива, още по-закачливи и хапливи.

Но никой не обръщаше внимание на това, защото музиката гръмна с все сила и народът се впусна да танцува. Изведнъж забумтя, сякаш сто бухалки бухаха на гумно, и разбърканата навалица се раздвижи из къщи: тръгнаха едни след други, двойка след двойка, глава до глава и все повече се засилваха — та се развяха клашници, та се залюляха нашироко, тропаха с токове, шапки побутваха, а понякога някой и песен поемаше или момите заприпяваха „да дана“… и все по-бързо се обръщаха, клатеха се в такт и се носеха в този вихрен, примамлив, увъртян, безумен танц, така че никого не можеше да познае човек в него… На всяка скоклива нота на цигулката отговаряха сто удара с токове о пода, сто гласа силно извикваха и сто души се завъртяваха на място, сякаш вихър ги поемаше. Едно непрестанно шумолене от клашници, от вълненици и от кърпи, развявани като шарени птици, се носеше из стаята.

Мина малко, мина повече време, а те неспирно, без почивка танцуваха, подът бумтеше, стените се тресяха, къщата кипеше, но желанието за танцуване не секваше, като вода след проливен дъжд — току клокочеше и преливаше из къщи.

А когато свършиха, започнаха различните обреди, както що е обичай при забраждането.

Най-напред Ягуша трябваше да се причисли към женените жени!

А после наред извършваха и други церемонии. Най-накрая момчетата направиха от неовършана пшеница дълго въже и очертаха с него грамадно колело, което шаферките грижливо държеха и пазеха, а всред него стоеше Ягуша: ако някой искаше да танцува с нея, трябваше да се приближи, насила да се вмъкне и да танцува вътре, без да гледа, че с други въжета го шибаха по слабините.

Като свърши и това, воденичарката и Вахниковица започнаха да събират пари за чепеца на невестата. Пръв кметът хвърли жълтица в чинията, а след него като звънлив град заваляха сребърни рубли и като листа на есен захвърчаха банкноти.

Събраха повече от триста злоти!

Добри пари, но нищо не бе то за Доминиковица, не й беше ней за дарения, защото си имаше достатъчно свое, но тая щедрост към Ягуша я съвсем трогна и тя не можа да задържи сърдечния си плач и извика на момчетата да донесат водка. Започна сама да черпи всички поред и през бликналите си сълзи целуваше приятели и приятелки.

— Пийте, съседи… пийте, мили хора… братя рождени… Като че ли пролет ми е в сърцето… за Ягушино здраве… още и тая чашка… още… — А след нея ковачът черпеше другите и момчетата всеки поотделно, защото беше много народ. Ягуша пък благодареше за добрината, като прегръщаше на по-старите коленете!…

Закипя в къщи, защото и чашите непрестанно вървяха от ръце на ръце и от всички лъхаше жар и радост! Лицата се руменееха, очите святкаха и сърцата към сърца теглеха, по братски, по съседски. Хей! Веднъж ще се мре, това и ще остане на човека, дето по братски си хапне и пийне, дето се повесели и забрави за тоя свят! Само умирачката прибира всекиго отделно, а на сватби трябва задружно да се ходи и задружно да се радваме. Затова и на цели групи изпълваха къщата, пиеха наздравици, весело разговаряха и всякой изказваше мнението си високо, така че вече никой никого не слушаше, но какво от това, нали едно чувствуваха, една радост ги бе обхванала и цели ги пронизваше!