Владислав Реймонт - Селяни

— Разбира се, кой може да помисли за това, когато Исус е рекъл: „Дотука е твое, оттука е мое, човече.“

— Така, така си е то! Високо като светкавица хвърчат божиите заповеди, но никой, бил той свещеник, бил той най-мъдрия човек, не може да ги предвиди, докато не капнат като зрял плод върху народа!

— А ти, човече, само едно трябва да знаеш — да си гледаш работата и да живееш според божиите заповеди, а пред себе си да не гледаш… Господ готви на всички заслуженото и справедливо отплаща всекиму според делата…

— Така се е крепил полския народ — така ще си и пребъде во веки веков. Амин!

— А с търпение и вратите на ада ще победи.

Така си приказваха те и честичко вдигаха чашите. Всеки казваше що му бе на сърце, което бе заседнало като кост на гърлото му! Най-много и най-гласовито приказваше Ямброжи, само че, разбира се, малцина го слушаха, защото всеки говореше и всеки своето искаше да изкаже, без да гледа другите… Все повече вреше и кипеше в стаята, когато влязоха Йевка и Ягустинка и носеха церемониално накичената готварска лъжица. Музикантът, който следваше подире им, свиреше с цигулката, а те пееха:

Всички бяха сити и весело настроени от хубавото ядене и обилното пийване, та някои хвърляха в бъркалката дори и сребърни монети.

Раздвижиха се иззад масите и тръгнаха бавно: някои да се освежат на чист въздух, а някои се спираха в отвода или в самата стая и продължаваха разговора си; други пък приятелски се прегръщаха, а мнозина залитаха и заораваха с чела по стените или се блъскаха като овни. Не бе и за чудене — на вечерята постоянно и обилно се пиеше водка.

При масата останаха само кметът и воденичарят и се караха страшно разпалено, подскачаха като ястреби един срещу друг, та Ямброжи се опита да ги помирява с водка.

— Ти, просяко, да си стоиш в притвора на черквата, дето ти е мястото, и при господарите да не се вреш! — изръмжа му кметът.

Ямброжи се отстрани огорчен, стисна бутилка до гърди, куцаше шумно и търсеше с кого да си пийне и да си поприказва приятелски.

Младежите се втурнаха към портата, прихванати през кръста, излязоха на пътя, за да шумят и лудуват — чак гърмеше от врява и гоненица. Нощта бе ясна и месецът висеше над толкова силно светналия вир, та и най-слабите вълни, причинявани сякаш от ударите на светлината, се виждаха като полукръгово плъзгащи се в тишината змии. Хващаше здрав студ, замръзналата кал хрускаше под краката, а сланата вече бе забелила покривите и посипваше със сивота земята.

Беше късно вече, защото първи петли се обаждаха низ село.

А в това време в стаята привеждаха всичко в ред и я приготвяха за танцуване.

И музикантите, щом хапнаха и починаха малко, захванаха полека да свирят, за да се събират сватбарите.

Но нямаше нужда да ги подканят много. Те като стадо нахлуха вътре, защото цигулката така ги зовеше към танцуване, че краката сами се повдигаха — но напразно, на момчетата им беше някак тежко след вечерята, позавъртяваха се един-двоица, па веднага избягваха към отвода, за да запалят по цигара или да подпират яките стени.

Жените отведоха Ягна в килера, Борина седеше на зиданата пейка с Доминиковица, по-старите бяха заели пейките и кътовете и си приказваха, а в къщи останаха само момите и си правеха смехории. Но понеже това скоро им омръзна, започнаха разни игри, за да раздвижат по-скоро момците.

Най-напред играха „Кума Лиса по път ходи, няма ръка, нито нога“.

За лисица преоблякоха с обърнат наопаки кожух Яшек, така наричан Превратния — един заплес, повлекан и посмешище на цялото село. Възрастен ерген беше, а ходеше със зяпнала уста, играеше си с децата и се лепеше към всички момичета. Страшно глупав беше, но понеже бе един на баща и майка и с десет морги земя, искаха го отвсякъде. Зайче пък беше Южа Боринова.

Господи, колко смях падна!

На всяка крачка Яшек се разперваше и бух — като дърво на земята, че пък и крак му подтуряха. А Южа тъй сполучливо скачаше, тъй заставаше и движеше устните си — цял жив заек.

После играха на „яребица“.

Настка Голембова бе първа и така се извиваше, така бягаше по стаята, че никак не можаха да я хванат, докато сама не влезеше в ръцете им, за да си изтанцува кръга.

И на „свинка“ играха!

А най-сетне един от шаферите, изглежда Томек Вахник, играе „щъркел“: покри главата си с кърпа, а под нея вместо клюн бе пуснал дълга тояга и тъй сполучливо тракаше като истински щърк, че Южа и Витек и всички по-млади почнаха да го гонят и да викат: