Владислав Реймонт - Селяни

Куба извади из пазвата си няколко скътани резена хляб, ронеше ги на трохи, коленичеше и ги хвърляше по гробовете.

— Хапни, душо християнска, дето те споменавувам вечерно време, хапни, покаянице човешка, хапни! — шепнеше той от сърце.

— Ще вземат ли? — тихо и с тревожен глас попита Витек.

— Ами как! Свещеника не ще ги нахрани!… Другите слагат в буретата, а на тия сироти нищо няма да се падне от това… Свинете на свещеника или просяците ще има да ядат… а каещите се души ще търпят гладни.

— Ще дойдат ли?

— Бъди спокоен… Всички, дето търпят мъките в чистилището… всички. На днешния ден Исус Христос ги пуща на земята да навестят своите…

— Да навестят своите! — повтори с тръпки Витек.

— Не бой се, глупчо, дяволът днес не може да припари тука, помените го пропъждат и молитвите, и свещите… Па и сам Исус слиза днес по света и брои, милия наш господар, колко души още му остават, докато ги събере всичките, всичките… Помня добре как приказваше мама, па и стари хора казват.

— Исус Христос слиза днес по света! — пошепна Витек и се огледа внимателно.

— Аха, ще видиш… това само светците виждат или най-много пострадалите…

— Я виж, там се свети, има и някакви хора — извика Витек страхливо, като сочеше няколко гроба до самата ограда.

— Това са гробовете на ония, дето ги убиха в гората… да-а… и моите господари почиват там… и майка ми… да-а…

Те се промъкнаха през гъсталака и коленичиха пред едни продънени гробове, които бяха тъй разтурени, че едва имаше следи от тях; нито кръстове ги означаваха, нито дървета ги засенчваха, нищо, само един чист пясък, няколко изсъхнали стъбла мащерка и тишина, забрава, смърт…

Ямброжи, Ягустинка и старият Клемб бяха коленичили при тия мъртви гробове; две заровени в пясъка кандилца мъждукаха, вятър повяваше, клатеше пламъчетата, разкъсваше думите на молитвите и ги носеше из тъмната нощ…

— Да, мама, там почива… помня… — шепнеше тихо Куба повече на себе си, отколкото на Витек, който бе приклекнал до него, защото студ го пронизваше.

— Магдалена се викаше… тате си имаше имот, ама служеше като колар у дворянина… само с жребци пътуваха със стария господар… а после умря… чичовците взеха имота… а аз пасях свинете на господаря… Така, мама я викаха Магдалена, а тате Петер и на прякор Соха, както и мене. После дворянина ме взе за конете, да карам пък аз жребците… и все на лов нагоре-надолу, до други дворяни пътувахме… па и аз не стрелях зле, че по-младия господар ми беше дал пушка… а мама си седеше в чифлика с по-старата господарка… Помня добре… и когато отидоха всички… и мене взеха… Цяла година бях… и що ми кажеха, все го свършвах… то се знае, не едно куче утрепах и не две… а по-младия господар бе ранен в корема и му изпаднаха червата… Па господар… и добър човек беше… нарамих го на гръб и го изнесох… после той замина за топлите страни, а на мене заръча да отнеса писма на стария господар… отидох… то се знае, че бях съсипан като куче… бяха ме стреляли в крака, па не заздравяваше, че все вънка под голо небе… а сняг до пояс и страшен студ… Помня, как не…, една нощ се довлякох… търся… Боже, света Богородичке! Като че някой ме фрасна с климия по главата!… Няма ти ни чифлик, няма ти ни гумна… дори и оградите не останали… всичко изгоряло… а стария господар и старата господарка и мама… и Юзефка, прислужницата, проснати убити на земята в градината!… Света Богородичке! Помня всичко… — И Куба заплака тихо, а сълзите му като град се сипеха по лицето му, та вече не ги и бършеше… само поплакваше с глас от скръб и мъка, защото всичко това като живо се изпречи пред очите му, а Витек, изморен бедният от плач, си спеше.

Все по-дълбока ставаше нощта, вятърът все по-силно блъскаше дърветата, та дългите косичници на брезите докосваха гробовете, а белите им стъбла се мяркаха в тъмнината като облечени в погребални плащаници… Хората се разотиваха… гаснеха пламъчетата… утихнаха просяшките песни… между гробовете зацари тържествено мълчание, пълно с чудни шумове и пронизителни звукове… Гробищата сякаш се изпълниха със сенки… с тълпа от привидения… с гора от мрачни очертания… с музика от плачевни тихи гласове… с океан от чудни трепети, с движение на мракове… с блясъци от тревога, с глухо хлипане… с тайнственост, пълна с ужас и смут — докато ято врани литна от параклиса и с крясък избяга към полето, а кучетата в цялото село дълго, отчаяно и жално завиха…

Макар че беше празник, селото бе тихо, пътищата пусти, кръчмата затворена; само тук-там през малките запотени прозорчета блещукаха светлинки, носеха се тихи песни на набожни хора и гласни молитви за умрели…