Владислав Реймонт - Селяни

Но Антек дори и не чу и влезе в жилището, което бе от другата страна на пътя.

Сестра му кладеше огън, а най-голямото момче четеше в букварчето си на масата… Поздравиха се мълчаливо.

— Учи ли? — забеляза той, защото момчето сричаше с глас и сочеше буквите със заострена пръчка.

— Откак извадихме картофите, воденичарското момиче му показва, защото мъжа ми няма време.

— От вчера и Рохо учи деца в татевата къща.

— Исках и аз да изпратя Яшко, но не дава нашия, защото е у татеви, па и момичето е по-учено, нали е ходило на училище във Варшава…

— То се знае, то се знае… — рече той, колкото да каже нещо.

— А Яшек така добре учи букварчето, че дори и момичето се чуди.

— Може ли инак… ковашка порода нали е… на такъв умник син…

— Шегуваш се ти, ама той най-добре казва, че дорде е жив тате, всякога може да се отнеме приписа…

— Е да, вземи го на вълка от устата! Шест морги имот. Ние с жената му работим като ратаи, а той го приписва на чужди, комуто се случи…

— Ще се караш и заканваш, ще се съветваш при тоя-оня, ще се съдиш, та и от къщи да те изпъди… — каза тя тихо, като поглеждаше към вратата.

— Кои ти каза това? — извика той силно, като подскочи от стола.

— Не викай само… хората така казват… — пошепна тя плахо.

— Няма да отстъпя, нека ме изгони насила, ще го дам в съд, ще се съдим и пак няма да отстъпя — почти викаше той.

— С главата зид не ще пробиеш, ако ще като овен да блъскаш — рече ковачът, който влизаше в това време.

— Тогава какво да се прави? Имаш ум да съветваш хората, посъветвай и мене…

— Със злом нищо няма да се спечели от стария!

Той запали лулата си и взе да му дава примери, да увещава, да успокоява и тъй да извърта, та Антек разбра накъде бие и викна:

— Ти негова страна държиш!

— Аз съм за правото.

— Добре ли ти заплати той за него?

— И да е платил, не е от твоя джоб.

— От моя е, пусто да остане, от моя!… Благодетел, кучия му син, ама с чуждо. Доста си взел, та затова и не бързаш.

— Взел съм толкова, колкото и ти!

— Ами, толкова… а покъщнина, а дрехи, а крава, колко нещо си изтръгнал ти от тате? Помня добре и гъските, и свинете, и още колко други! А телето, дето преди няколко дена ти го даде, то нищо ли е?

— И ти си могъл да вземеш.

— Ни съм крадец, ни пък лъжец!

— А аз крадец ли съм?

И те подскочиха един срещу друг, готови да се хванат за гушите, но седнаха веднага, защото Антек рече по-тихо:

— Не казвам това за тебе, но своето не давам, та ако ще да пукна.

— Е-е… не ти е, чини ми се, толкова за имота… — рече с подигравка ковачът.

— Ами за какво?

— Около Ягна се въртеше, та сега ти е тежко.

— Видял ли си?… — извика той, сякаш в сърцето боднат.

— Има в селото и такива, които са видели, и то неведнъж…

— Очите им да изпръснат! — прошепна по-тихо Антек, защото тъкмо в тоя миг влезе кметът и се ръкува с всичките; изглежда, че знаеше за какво се карат, защото и той взе да брани и оправдава стария.

— Добре те поеше и гоеше с колбаси, та затова го браниш…

— Не дрънкай глупости, когато ти приказва кмет — извика надуто кметът.

— За мене твоето кметство не струва и лула тютюн…

— Какво каза, какво?

— Ти чу, па ако не си, ще кажа и друго, та да те жегне…

— Кажи де, кажи!

— Ще кажа — ето на̀, пияница си, Юда си, предател си! Ще кажа, че с общински пари гуляеш и от чифлика добри пари си взел, та затова дворянина е продал нашата гора!… А ако искаш, ще добавя още, само че вече с тоягата… — викаше разпалено Антек, като посягаше към тоягата.

— Аз съм чиновник, внимавай, Антек, да не съжаляваш после.

— В моя дом не оскърбявай хората, защото тук не е кръчма! — викаше ковачът, като закриваше кмета, но Антек вече не гледаше нищо, нахока и двамата като псета, тресна вратата и излезе…

Хубаво му олекна и се върна по-спокоен у дома си. Мъчно му беше само за това, че без нужда се скара със зет си.

„Сега вече всички ще са против мене!“ — мислеше си на сутринта, като закусваше, и с почуда видя ковача, който влизаше в къщи.

Поздравиха се, като че нищо не е имало помежду им.

И понеже Антек отиде в плевнята да насече слама за добитъка, тръгна и ковачът след него, седна върху снопчетата, нахвърляни из преградата, за да бъдат очукани, и заговори тихо:

— Поврага всички караници, и то за какво? — За една глупава дума! Затова и дойдох пръв при тебе и пръв ти протягам ръка да се сдобрим…

Антек подаде ръка, погледна го подозрително и промърмори:

— Така си е, само една дума, защото не ме беше на тебе яд. Кмета ме разсърди. Да си стои мирен, когато не е негова работа!