Владислав Реймонт - Селяни

С вълнение излизаха хората пред домовете си, с вълнение се вслушваха в шума на дърветата, с вълнение гледаха през прозорците дали няма да се явят онези, които блуждаят през тоя ден, докарани от копнеж и от божията воля… дали не плачат като покаяници по кръстопътищата, дали не назъртат жално през прозорците…

Някъде според стар свещен обичай домакинките слагаха отвън под стряхата остатъци от вечерята, кръстеха се набожно и шепнеха…

— Вземи, хапни си, душо християнска, която си останала в чистилището…

Така се изнизваше тая задушнишка вечер всред тишина, скръб, размисли и уплаха.

В стаята у Антекови седеше Рохо, скиталецът от Божи гроб, четеше и разправяше истории за божите работи.

Доста свят имаше там, защото бяха дошли Ямброжи, Ягустинка, Клемб, бяха още Куба, Витек, Южка, Настуша; нямаше само стария Борина, който до късно през нощта седя при Ягуша.

Тихо беше в стаята, щурецът църкаше в комина, а сухите главни пращяха в огнището.

Всички седяха на пейки пред огнището, само Антек бе при прозореца. А Рохо от време на време разравяше с тоягата си въгленчетата и казваше тихо:

… Не е страшно да се умре, защото —

„Както птичките се стремят наесен към топлите страни, така и уморената душица се стреми към бога…

Както оголелите дръвченца бог облича напролет със зелени листенца и миризливи цветчета, тъй и ти, човешка душо, отиваш при бога за радост, за веселие, за пролет и за вечно блаженство.

Както слънцето прегръща тая плодородна и отрудена земя, така и бог ще подслони всяка душица, та нито студ, нито болка, нито самата смърт ще бъде опасна за нея…

Хей! Защо само плач има на тая земя, само жалби и скръб!

А злината се плоди като тръните и като гора се разраства!

И всичко е пусто и напразно — като гнилоч, като мехурите, които един вятър издига върху водата, а друг ги унищожава.“

— … От амвона и всекиму поотделно казвам това, но вие като псета само налитате един върху друг, само… — Останалите думи вятърът пъхна в гърлото на свещеника и той силно се закашля; Антек нищо не рече, а вървеше до него и се вглеждаше между дърветата в тъмнината.

Вятърът ставаше все по-силен, наваляше из пътя и тъй шибаше по тополите, тъй ги подмяташе, че те чак се огъваха с пъшкане и сърдито шумяха.

— А казвах на хубостника — започна пак свещеникът — той сам да заведе кобилата на вира, а той я пуснал напред и ето, изгубила се… Сляпа е, ще се задъни нейде, между плетищата, та и краката си ще изпотроши — вайкаше се свещеникът и търсеше внимателно, назърташе зад всяко дърво, оглеждаше по нивите.

— Па нали всякога сама си ходеше…

— Добре знае пътя до вира… само да й налее някой бурето, да я обърне и тя сама се връща… Но впрягаха я денем… а днес Магда ли, Валек ли — пуснали я вече по мръкнало… Валек! — извика той, защото му се мярна сянка между тополите…

— Видях Валек към нас, но още преди здрач.

— Навреме отърча да я дири, когато се беше мръкнало! Двайсетгодишна кобила, при мене се е раждала… заслужила е хляба си… па е и привързана като човек… Божичко, дано само не й се случи нещо!

— Какво ще й се случи? — измърмори ядосано Антек. Ами как да не го беше яд, отиде при свещеника да се посъветва, да се оплаче, а той току го нахока и го забра да търсят кобилата! Наистина, жалко е за кобилата, макар че е сляпа и стара, ама все пак на човека трябва да се дава преднина!

— Пък ти да се опомниш и да не си отмъщаваш, роден баща ти е! Чуваш ли?

— Добре, знам! — отвърна ядосано Антек.

— Смъртен грях и оскърбление на бога! Който в безумието вдигне ръка на баща си и се противи на божиите заповеди, нищо добро няма да спечели. Имаш ум, я, и си длъжен да знаеш това.

— Само правда искам.

— А дириш да си отмъстиш, а?

Антек не знаеше какво да отговори.

— Ще ти кажа и това, че кроткото агне от две майки суче.

— Всички ми казват същото… как не, само че тази кротост ми е дошла вече до гуша, повече не ще изтрая! Той ако ще би убиец, злосторник да бъде, нали е роден баща, на него е простено, а децата нямат право да търсят своето! Вярвай бога, такъв е станал тоя свят, че да плюеш на него, па да тръгнеш където ти очи видят.

— Па върви, кой те спира! — рече буйно свещеникът.

— Може и да тръгна, нима има тук какво да правя? — шепнеше Антек по-тихо, някак сълзливо.

— Дърдориш само! Други и леха нива нямат, и пак стоят у дома си, работят и са благодарни на бога. Да беше се заловил за работа, а не да се оплакваш като жена. Здрав си, па имаш и за какво да се заловиш…