Владислав Реймонт - Селяни

— Витек, даде ли вече да поменат?

— Не — отвърна той, па стана, изтри очи и енергично се запровира към масата… да, и той ще запише имена… нима знаят, че няма никого… защото… ако е сирак, той е за себе си… подхвърлено дете… Той хвърли смел поглед и с непоколебим глас каза имената: Юзефа, Мариана и Антони, тези, които най-напред му дойдоха на ума…

Заплати, взе остатъка и тръгна с Куба да се моли в черквата и да чуе как свещеникът ще спомене неговите покойници…

Насред черквата имаше подставка с погребален ковчег, обкичен с ярки светлини наоколо, а свещеникът четеше от амвона безкрайни поменици от имена — и щом прекъснеше, отговаряше му високо казваната от всички молитва за умрелите, останали в чистилището.

Витек коленичи до Куба, който измъкна от пазвата си броеница и зачете всичките молитви „Радвай се, Богородице“ и „Верую“, които казваше и свещеникът. Прочете и Витек една-две молитви, но най-сетне молитвената монотонност, топлината и умората от плача го замаяха, той се опря леко о хълбока на Куба и заспа…

След пладне на вечерна служба, която на този ден веднъж в годината се извършваше в гробищния параклис, отидоха всички Боринови.

Вървяха Антек и Ханка с децата, ковачите, Южка с Ягустинка, а подир тях куцукаше Куба с Витек — да отпразнуват празниците както трябва.

Денят вече прибираше сивите си изморени клепачи, гаснеше и потъваше бавно в страшните, тъжни бездни на мрака; вятърът се раздвижи и със стенание се носеше по полята, блъскаше се между дърветата и навяваше суровия прогнил дъх на есента.

Беше тихо с чудната, печална тишина на задушница. Тълпите вървяха из пътя в сурово мълчание. Само тупането на краката се чуваше; само крайпътните дървета се клатеха неспокойно и тихият и тъжен шум на клоните трептеше над главите; само свирните и песните на просяците хлипаха из въздуха и пропадаха без ехо…

Пред портата, па дори и между гробовете, до зида бяха наслагани бурета от сол и до тях се бяха разположили купчини просяци.

А народът течеше по целия път с тополите към гробищата; в мрачината, която бе вече посипала света като със сива пепел, блещукаха запалените свещи на някои, клатеха се и жълтите пламъчета на кандилца и всеки, преди да влезе в гробищата, вадеше от торбата си хляб и сирене, късче сланина или колбаса или пък кълбо прежда, повесмо извлачен лен, връзка сухи гъби — и всичко това слагаха набожно в буретата — за свещеника, за органиста и за Ямброжи, а останалите за просяците; който не слагаше в тях нищо, пущаше по някоя пара в протегнатите просяшки ръце… и шепнеше имената на умрелите, за които искаше да се помолят…

Хор от молитви, песни, споменувани с плачлив ритъм имена се носеше непрестанно над портата и хората минаваха — отиваха нататък, пръскаха се между гробовете, та скоро заблещукаха като светулки пламъчета и замигаха през мрачината, през храстите и изсъхналите треви.

Глух, тревожно сподавен шепот на молитви трептеше в приземната тишина; понякога се откъсваше от гробовете страдално хлипане, понякога жално оплакване се разнасяше в сърцераздирателни напеви между кръстовете; ту някой неочакван, кратък, натегнал от отчаяние вик като гръм процепваше въздуха, ту тихи детски плачове — сирашки плачове писукаха като пилета в потъналите в мрак шубраци…

А понякога в гробищата наставаше глухо и тежко мълчание, та само дърветата тъжно шумяха, а ехото от хорски плачове, оплаквания, болезнени викове и жалби се удряше в небето, разнасяше се по цял свят…

Хората сновяха тихо между гробовете, боязливо шепнеха и тревожно се вглеждаха в мрачните и бездънни далечини.

— Всеки умира! — въздъхваха тежко с каменно примирение и се влачеха по-нататък, приседваха при гробовете на бащи, четяха молитви, седяха мълчаливи, замислени, глухи като живота, глухи към смъртта, глухи към болките — като някакви дървета, и като дървета се люлееха душите им в сънно чувство на тревога.

— Исусе мой! Господи милостиви, Богородице! — се откъсваше от измъчените им от смут души. Те изправяха застинали и изнурени като свещената земя лица, издигаха до кръстовете сивите си като околните локви очи, които още се сивееха в мрака, като сънно люшкани дървета падаха на колене. Мятаха тревожни сърца в нозете на Исуса и избухваха в свещен плач на всеотдание и примирение.

Куба и Витек вървяха заедно с другите, а когато съвсем притъмня, Куба се потътрузи навътре към старото гробище.

Тихо, пусто и мрачно беше там при продънените гробове — там почиваха забравени, за които отдавна и споменът бе умрял, както и техните дни, и време, и всичко; само някакви птици зловещо крещяха и гъсталакът тъжно шумеше. Тук-таме стърчеше някой изгнил кръст — там лежаха един до друг цели родове, цели села, цели поколения — там вече никой не се молеше, не плачеше, не палеше кандило… само вятърът шумеше из клоните, късаше последните листа и ги запокитваше на последно издихание… там само някакви гласове, които не бяха гласове, някакви сенки, които не бяха сенки, се блъскаха като слепи птици о голите дървета и сякаш плачеха за милост…