Владислав Реймонт - Селяни

Но старата го блъсна в гърдите, та той се повали и веднага изтрезня, а Йенджих му нахлузи шапката и го изведе навън; но види се, въздухът подействува на Шимек, защото едва измина няколко крачки, сполитна, хвана се за плета и почна да вика и мърмори:

— Господар съм, майка му стара… моя е земята… каквото ми е воля, това ще правя… водка ще пия… Евреино, арак… па ако не… ще изгоня…

— Шимек! Моля ти се, Шимек, хайде да си ходим, мама иде! — стенеше Йенджих и плачеше с горчиви сълзи.

Скоро дойде старата с Ягна и подбра изпод плета синовете си, защото се бяха вече хванали за косите и се валяха из калта.

След излизането на жените в кръчмата малко попритихна. Хората се разотидоха полека, останаха само Борина, годежарите, Ямброжи и просякът, който сега пиеше с всички заедно.

Ямброжи вече не се помнеше, стоеше насред кръчмата и ту тананикаше, ту нещо високо разказваше:

— Беше черен, като на черен котел дъното беше черен… помери към мене… но ще ме улучи в… Забих му щика в корема… завъртях, та чак запращя… пръв!… Стоим… стоим… и току началника лети… Боже господи! Самия началник!… Момчета… казва… народе… казва… На линия… напред… — изкрещя Ямброжи, колкото можа, изправи се като струна и бавно заотстъпва, та дървеният му крак дори тропаше. — За мое здраве. Петре, пий… сирота съм… — бърбореше той неразбрано до стената, но не дочака, ами внезапно се втурна и излезе от кръчмата, само пресипналият му пеещ глас се чуваше откъм пътя…

В кръчмата влезе воденичарят, грамаден мъж, облечен с градски дрехи, червендалест и със сиви малки и подвижни очи.

— Пиете си, господари! Хо, хо, и кмета, и помощника, и Борина! Абе да няма сватба?

— Нещо като сватба, ела се чукни с нас, воденичарю, ела — покани го Борина.

И отново изпиха още по една.

— Щом сте такива весели, ще ви обадя новина, та да изтрезнеете!

Всички изблещиха помътнелите си очи.

— Няма и един час, откак дворянина продаде сечището на Вълчите долове!

— Ах, кучкаря ниедин, кучия му син! Продал, нашето сечище продал! — извика Борина и в забравата си тресна бутилката о пода.

— Продал! Има закон и за дворянина, и за всеки… — мърмореше пияният Шимон.

— Не е истина! Аз, кмета, ви казвам, не е истина, да знаете!

— Продал е, само че няма да позволим да го вземат, бога ми, няма да дадем! — викаше Борина и удряше с пестници по масата.

Воденичарят си отиде, а те до късно през нощта разговаряха и се заканваха на дворянина.

Изминаха няколко дена от Ягушиния годеж.

Дъждовете секнаха, пътищата се поотцедиха и малко пообсъхнаха. Само из браздите и тук-там по ниските места и лъките се сивееха мътни локви като разплакани очи…

Дойде и задушница, сив, безслънчев и мъртъв ден, дори вятър не гонеше сухите тръни, нито клатеше тежко наведените над земята дървета.

Болезнена глуха тишина потискаше света.

А в Липци още от сутринта камбаните биеха бавно и непрекъснато; жалните печални звукове се носеха из замъглените пусти поля. Със скръбен глас те викаха в този тъжен ден, станал от сън бледен, повит с мъгли чак до безкрайните далнини, до безкрая на небето и земята и приличен на бездънна пропаст.

Изпод източните зари, които още блестяха слабо като застиваща мед, изпод синкавите облаци започнаха да се носят ята от врани и чавки…

Толкова високо хвърчаха те, че едвам се виждаха и едвам се долавяше дивата им и жална врява от грачене, прилична на стоновете на есенните нощи.

А камбаните непрестанно биеха…

Мрачният химн се разливаше тежко по мъртвите и глухи простори, падаше като стонове по полето, бучеше жално по села и гори и така се носеше по цял свят, та изглеждаше, че и хора, и поля, и села вече са едно грамадно сърце, което се свива в печално оплакване…

Птиците все хвърчаха и хвърчаха. Почуда и уплаха обхващаше хората, понеже все по-ниско се спущаха и все по-големи ята прииждаха, та небето се покри като че с развени от вятъра сажди, а глухият шум на крилата им и граченето още повече се усилваха и бучеха като надигнала се буря… Те извиваха кръгове над селото и като подхванат от вихър куп листа се въртяха над нивите, падаха по горите, нависваха по голите тополи, завзеха всичко; липите при черквата, дърветата при гробищата, градините, билата на покривите, дори плетищата… И пак, подплашени от непрестанното биене на камбаните, литваха и като черен облак хвърчаха към горите… И остър пронизителен шум се носеше след тях.

— Тежка зима ще бъде — казваха хората.