Владислав Реймонт - Селяни

— Вярно е, само че не било негово.

— То се знае! Такъв господар ще тръгне с коя да е! Пий, майко…

— За пиене то лесно, само че е вдовец, па старият скоро ще си отиде, където всички, а после?… Децата му ще изгонят мащеха си и…

— Мачей каза, че няма да мине без припис… — промърмори Шимон.

— Навярно преди сватбата!

Годежарите млъкнаха, след малко кметът наля отново чашата и се обърна с нея към Ягна.

— Пийни, пийни, Ягушо! Тъкмим ти мъж като дъб, господарка ще бъдеш и стопанка — първа в селото… хайде, тебе чакаме, Ягушо, не се срамувай…

Тя се колебаеше, червенееше, завръща се към стената, но най-сетне, като закри с престилката лицето си, отпи малко от чашата и остатъка изля на пода…

Тогава чашата изреди всички. Старата сложи хляб и сол, а после и пушена суха колбаса за мезе.

Пийнаха два-три пъти по ред, та очите на всички светнаха и езиците се развързаха. Само Ягна избяга в килера, понеже, кой знае защо, се разплака силно и чак през стената се чуваше хлипането й.

Старата поиска да отърчи при нея, но кметът я задържа.

— И телето реве, когато го отбиват от майка му… това си е така. Няма да иде бог знае къде, нито в друго село. Абе то ще й се радваш после… Нищо лошо няма да й бъде, ти мене, кмета, вярвай, като ти думам…

— Ех… току съм си мислила само внучета да дочакам да им се порадвам…

— Не бери грижа, още преди жътва ще имаш първото…

— Само господ знае отнапред, а не ние грешните! Ето, запихме… ама на мене някак ми е жално като на погребение…

— Няма що да се чудиш, едничка щерка излиза от дома, мъчно ти е за нея… Рано е още за грижи! Знаеш ли какво? Я да идем всички в кръчмата, че и водката ми се свърши, па и годеника като на въглени ни чака там.

— В кръчмата ли ще правим годежа?

— Както си му е обичая, както и нашите бащи са правили — аз, кмета, нали ти казвам, ти мене слушай.

Жените се преоблякоха малко по-празнично и веднага излязоха.

— Момчетата ще останат ли, годеж на сестра им, и те нали се радват — забеляза кметът, защото момчетата бяха натъжени и поглеждаха неспокойно майка си.

— Не може да се остави така къщата.

— Я повикайте Агата от Клембови, тя ще гледа дома.

— Агата вече е по просия. Ще повикам някого по пътя. Елате, Йенджихо и ти Шимек, па си вземете и клашниците, нима като просяци искате да отидете така, както сте сега… Па само да се напие някой… ще има да помни… Кравите още не са натъкмени, па и свинете, картофи трябва да се кълцат — да знаете.

— Знаем, мамо, знаем! — шепнеха развълнувано те, при все че бяха вече мъже до потона и снажни като круши на слог, но слушаха майка си като малки деца, защото ги държеше здраво, а когато имаше нужда, и към ръжена, па и към чумбасите им посягаше и плесници удряше; послушание и покорство трябваше да има.

Тръгнаха за кръчмата.

Да бръкнеше някой в очите на човека, не можеше да се види, тъй беше тъмно — обикновено нещо при есенните дъждовни нощи. Вятър духаше отгоре и шибаше клоните на дърветата, та те ту се люлееха, ту се снишаваха шумно до плетищата; вирът шумеше и така удряше о брега, че дъжд от разбити на пяна пръски падаше досред пътя, па често удряше и по лицата на минувачите.

В кръчмата също бе тъмно, а вятърът духаше през едно разбито стъкло, та дори окачената на връв зад тезгяха лампа се люлееше като златно цвете.

Борина скочи да ги посреща и целува и горещо да ги прегръща, защото смяташе, че Ягуша е вече негова.

— Исус Христос е рекъл: вземи си, червено, невеста, та да не ти е мъчно сам. Амин! — бърбореше Ямброжи, но понеже повече от един час пиеше, вече нито езикът, нито краката го държеха.

Евреинът сложи веднага на тезгяха и арак, и сладка водка, и мастика, и херинга за мезе, баничка с шафран и някакви чудни кифли с мак.

— Хапнете, пийнете, мили хора, рождени братя, верни християни! — канеше Ямброжи. — И аз имах жена, само че съвсем не помня къде… чини ми се във Франция… не, в Италия беше, не… но сега съм сирота… Казвам ви, че като викна старшията: Във веригата, марш!…

— Я пийте, хора! Започвай, Петре — прекъсна речта му Борина, като донесе за цяла злотувка бонбони и ги втикна в шепата на Ягуша. — Вземи, Ягушо, сладички са, на̀!

— Ама… само си харчиш парите… — колебаеше се тя.

— Не бой се… имам аз за такива неща, ти сама ще видиш… на̀… а колкото за тебе, и от пиле мляко бих намерил… нищо лошо у мене няма да ти се случи… — И той почна да я прехваща през кръста и я уговаряше да яде и пие. Ягна приемаше всичко спокойно, хладно и равнодушно, като че не беше нейн годежа. За едно си помисли само: дали старият ще й даде преди сватбата ония корали, за които спомена на панаира.