Владислав Реймонт - Селяни

— Навърта се в черквата и трепере над парата, като евреин.

— Не дрънкай за хората каквото ти скимне, да не ти отрежат езика.

И така цял следобед селото се занимаваше с годежа, па имаше и защо: Бориновци са от род и стари стопани, а Мачей, макар и да не беше на никаква длъжност в селото, пак той водеше селския народ. Може ли, откак се помни, на голям имот седи, от деди и прадеди е в това село, умен, имотен — щат не щат, ще го слушат и тачат хората.

Само никой от децата му, нито дори ковачът, не знаеха за годежа; страхуваха се хората да се затичат да им обадят, да не би при първия им яд да си изпатят нещо.

Затова в дома на Борина още всичко бе спокойно, днес по-спокойно, отколкото друг път. Дъждът бе престанал и от сутринта времето бе почнало да се оправя, та още след закуска Антек и Куба с жените отидоха с колата в гората да наберат сухи съчки за огрев и да видят дали не би могло да се събира постилка.

Старият остана у дома си.

Още от сутринта той бе някак особено кисел, особено ядосан и само търсеше причина да стовари върху някого натрупалия се яд. Наби Витек, че не постлал още слама под кравите, та лежали до половината в тор, с Антек се скара, Ханка навика зарад момченцето, което пропълзяло пред къщи и се задънило в калта, дори и Южка нахока, че дълго се разтакава… а конете чакаха заради нея.

И когато най-после остана само с Ягустинка, която не бе си отишла от вчера, за да пази къщата, той съвсем не знаеше какво да прави. Постоянно си спомняше какво му разправи Ямброжи за посрещането от Доминиковица, какво рекла Ягна, но пак не доверяваше на себе си, а и на стареца много нямаше вяра, понеже за една чашка той можеше и да излъже. Току се тътреше по къщи, заничаше през прозореца към безлюдния път или пък гледаше неспокойно от пруста Ягушината къща — очакваше свечеряването като благодат…

Сто пъти го прихващаше да изтича до кмета и да го накара по-скоро да отидат — но остана у дома си, възпираха го Ягустинкините очи, очи свити, които непрестанно го следяха и светеха подигравателно и насмешливо.

„Вещица такава, върти с очите си като със свредел!“ — мислеше си той.

А Ягустинка ходеше по къщи и из двора с хурка под мишница и наглеждаше. Предеше тя, вретеното й бръмчеше във въздуха, насукваше нишката, наминаваше към гъските, към свинете, в обора, а Лапа сънен и натежал се мъкнеше подире й. Тя не приказваше със стария, ако и да знаеше добре какво го яде и трови толкова, какво го разтърсва. Най-сетне той се залови да набива кръстовища около стената, за да я настелят с постилка.

Тя често се спираше при него и най-после рече:

— Не ти спори днес работата.

— Не върви, не върви пущината.

„Содом ще настане тука, боже мой! Содом! — мислеше си тя, като се отдалечи. — Добре прави стария, че се жени, добре! Че не ожени ли се, такава издръжка ще му дадат децата, каквато и моите на мене! Цели десет морги земя като злато дадох и какво?… — Тя плюна от яд. — По чужда работа за по някой грошец ходя! Последна сиромахкиня ме направиха!…“

А старият, като не можеше вече да трае, бухна оземи брадвата и извика:

— Да опустее такава работа!

— Нещо отвътре те яде.

— Яде ме, яде…

Ягустинка приседна на пейката, източи дълга нишка, зави я на вретеното и тихо, някак плахо рече:

— Няма защо да се кахъриш и тревожиш.

— Ти знаеш ли?

— Бъди спокоен, Доминиковица е умна, па и Ягна е разумна.

— Добре го рече! — извика той зарадван и седна до нея.

— Ами как, нали виждам.

Дълго мълчаха и се споглеждаха един друг.

— Покани ме на сватбата, пък аз такава сватбарска песен ще ти изпея, че тъкмо на деветия месец ще кръщаваш… — захвана тя с насмешка, но като видя, че старият се мръщи, добави с по-друг тон: — Хубаво правиш, Мачей, хубаво. Ако и аз си бях подирила човек след смъртта на моя, сега нямаше да ходя по чуждите къщи, нямаше… Глупост направих, че повярвах на децата си, приписах им земята и какво?…

— Аз ни леха не приписвам! — рече твърдо Борина.

— Ум имаш, щом така приказваш, ум! Влачих се по съдилища и само похарчих, дето имах някоя пара, а правина не купих… и на стари години да се съсипвам и чуждо да работя! Дано покрай плетищата изпукате, кучета проклети, за злото, което ми сторихте! Отидох у тях в неделя, така, само да видя къщата, градината, дето с ръцете си съм я присаждала, а снахата като отвори една уста — дошла съм била като съгледвачка! Господи мили! Аз съгледвачка на бащиния си имот да ида! Помислих си, че на място ще падна и ще умра, така ми стана мъчно! Отидох при свещеника да ги посмъмре от амвона, пък той ми вика, че за тази им вина Исус Христос щял да ме награди!… Ами, как не… Който си няма нищо, за него и Христовата милост е добра, добра му е… но все пак по бих искала да съм си аз господарка на имота на тоя свят, да си спя под пухова завивка в топла стая, да си хапна блажничко и да си ми е весело…