Владислав Реймонт - Селяни

И тъй, вървял Исус Христос… вървял… и дошъл до гората…

Починал си добре под сянка, поразхладил се с вода и похапнал нещичко из торбата, после си откършил хубава тояжка, прекръстил се и влезнал в гората.

Гората била стара и гъста, непроходими блата и такива дрездаци и тресавища, че самия дявол може да е живял там, и гъсталаци, та и птица едва би преминала. Но Исус влезнал, а дявола като залюлял оная ми ти гора, като започнал да вие, като закършил ония борове — и вятърът нали е негов слуга от пъклото, му помагал; изтръгвал сухи дървета, изтръгвал дъбове, клони и бучал, и гърмял гората като безумен.

Стъмнило се, та в очите да бръкнеш някому, не се виждало; па шум, па трясък… па виелица — па зверове някакви, па някакви дяволски изчадия изскачат и се зъбят, ръмжат, заплашват… светят с очи и… току… само да го вкопчат с нокти, но не смеели, защото… Исус Христос бил в свещения си лик…

Но и на Исуса Христа вече омръзнали тия глупави заплахи, па и трябвало да бърза за черква, та благословил гората и изведнъж всички дяволи и роднините им изчезнали в мочурищата.

Останало само едно куче, защото тогава кучетата още не били приятели на човеците.

Та това куче останало, тичало след Исус и лаяло: ту се доближи до светите му крака, ту го дръпне със зъби за панталонците, ту дрехата му скъса и се хвърли към торбата му и всякак искало да си откъсне месо… но Исус Христос, какъвто си бил милостив и на никое създание не би направил пакост, а би могъл да го пребие с тоягата си или просто като си помисли, рекъл само това:

— На̀ ти, глупчо, хлебец, щом си гладен — извадил от торбата и му хвърлил.

Но кучето станало още по-зло и се забравило: току се зъби, квичи, налита, хвърля се и вече съвсем окъсало Исусовите гащи.

— Дадох ти хляб, не ти сторих лошо, а ти ми късаш дрехите и лаеш напразно. Глупаво си, куче мое, не позна господаря си. Зарад това ти ще има да служиш на човека и без него не ще можеш да живееш… — рекъл високо Исус Христос и кучето приклекнало, после се обърнало, подвило опашка между крака, завило и като оглупяло се втурнало по цял свят.

А Исус Христос отишъл в черквата.

Около него народ като дърветата в гора или като тревата по ливади — човек до човек.

Но в черквата било празно, защото в кръчмата свирела музика, а пред преддверието на черквата цял панаир, и пиянство, и разврат, и грях, както и днес става.

Излиза Исус от черквата след литургия и гледа — народът като жито на нива, блъскана от вятър, ту на една, ту на друга страна се вълнува и бяга, някой тича с бич, някой измъква кол от оградата, друг там климия иска да извади, трети пък камък търси, а жените пискат и се катерят по оградите или по колите, децата реват и всички крещят:

— Бясно куче, бясно куче!

А кучето посред хората като по внезапно проправен път припка с изплезен език право към Исуса Христа.

Не се изплашил господ, не… познал той, че това е същото куче от гората, разгънал светата си дреха и казал на кучето, което веднага се спряло:

— Ела тук, Бурек, тук си на по-безопасно място, отколкото в гората.

Покрил го с дрехата си, прострял ръце над него и казал:

— Недейте го убива, хора, защото и то е божие създание, злочесто е, гладно, гонено и безстопанствено.

Но селяните почнали да викат, да се кълчат, да бърборят недоволно и да удрят с дървета по земята: че то било диво и бясно животно, отмъкнало им толкова много гъски и овце, че постоянно прави пакости, па и на човека не прощава, ами веднага със зъбите… че никой не излиза на полето без тояга, защото от този дявол нямало никаква сигурност… че непременно трябвало да бъде убито…

И искали да го вземат насила изпод дрехата на Исус Христос и да го убият.

Исус Христос се разгневил и викнал:

— Не го закачайте! От кучето се боите, негодници и пияници такива, а от бога не се боите, а?…

Те отстъпили, защото го рекъл много строго, а Исус Христос им казва по-нататък, че са негодници, че са дошли за черковна служба, пък само пият по кръчмите, обиждат бога, не се покайват и са проклетници, мъчители едни на други, крадци, безбожници и няма да им се размине божието наказание.

Свършил Исус Христос, подигнал тоягата си и искал да си отиде…

Но народът го вече познал, че като паднал пред него на колене, че като ревнал да плаче, че като замолил…

— Остани при нас, Исусе, остани, господи Исусе Христе, остани! Ще ти бъдем верни като това куче… ние сме пияници, безбожници, лоши хора сме, но остани!… Накажи ни, бий ни, но остани!… Сироти изоставени сме ние, хора без господари… — И така плакали, така му се молили, така му целували ръцете и светите нозе, че той се смилил и останал още малко при тях, поучавал, опрощавал и благословил всичко.