Владислав Реймонт - Селяни

— Мляко и хляб ми дай, Южо, това ми стига.

— Има още и малко месо — обади се нерешително Ханка.

— Не, да наспори господ, не ям месо.

Отначало млъкнаха и любопитно го заоглеждаха, но когато седна да се храни, разговорите и смеховете отново се подеха.

Само Ягна мълчеше и поглеждаше към скиталеца учудено, че е такъв като всеки друг човек, па е бил и на Божи гроб, половин свят е обиколил и толкова чудеса е видял… „Какво ли е по света? — мислеше. — Откъде трябва да се мине, та там да се стигне?… От всяка страна само села и ниви, и гори, а зад тях пак села, ниви, гори… Трябва сто мили 11 11 Полската миля е равна на 7 км и 467 м. — Б.пр. да се преминат, па може и хиляда“ — мислеше си тя и много й се щеше да попита, но можеше ли, па на туй отгоре би й се и изсмял…

Рафаловото момче, което се беше уволнило от войската, донесе цигулка, нагласи я и засвири разни песни.

Настана тишина, само дъждът удряше в прозорците и кучетата вдигаха врява пред къщи. А той все свиреше и все по нещо ново, пръстите му тъй играеха и тъй движеха лъка по струните, та звукът като че ли сам излизаше из цигулката… Черковни песни свиреше сякаш за тоя скиталец, който не махаше погледа си от него, после пак други, съвсем светски, оная за Яшо на война, която момичетата често пееха на полето… и толкова жална мелодия изкарваше из тия дъсчици, че тръпки побиваха всички, а на Ягуша, която беше особено чувствителна към музика, сълзи потекоха като порой.

— Я стига, че Ягуша плаче… — извика Настка.

— Не… то само така… винаги ме прихваща свиренето… не… — шепнеше тя засрамена и криеше лицето си в престилката.

И това не помогна, макар че не искаше, сълзите й сами капеха поради оная чудна мъка, набрана в сърцето й неизвестно за какво…

Момъкът не престана да свири, само че сега свиреше пламенно такива живи мазурки и обертаси, та дори момичетата едва изтрайваха да седят, подскачаха на местата си, стискаха разтреперани от радост колене и движеха рамене, момците тупаха час по час с крака и весело пригласяха — стаята се изпълни с врява, тропот и смях, та чак стъклата на прозорците затракаха.

Изведнъж кучето изквича и тъй страшно започна да вие от пруста, че всички млъкнаха.

— Какво стана?

Рохо толкова бързо се спусна към вратата, че едва не се препъна о зелерезачката.

— Няма нищо… някое от момчетата притиснало с вратата опашката на кучето — извика Антек, като погледна към пруста.

— Витекова работа ще да е — рече Борина.

— Ами, Витек ще мъчи тъй кучето, той, дето събира по селото, разни изхвърлени животинчета, та ги лекува — разпалено го защити Южа.

Рохо се върна силно възбуден, трябва да беше освободил кучето и квиченето се чуваше вече някъде към портата.

— И кучето е божие създание, и то чувствува неправдата, както и човек… Исус Христос си имал кученце и никому не е позволявал да го мъчи — рече той енергично.

— Та и Исус Христос ли е имал кученце като всички хора?… — попита недоверчиво Ягустинка.

— Ако искаш да знаеш, имал е и Бурек 12 12 Типично полско име на куче като нашето Шаро — Б.пр. му е било името…

— Хайде де!… Ти пък… — обадиха се любопитни гласове.

Рохо помълча малко, па вдигна побелялата си глава с дълга, равно подстригана над челото коса, втренчи й огъня бледите си, сякаш изплакани очи и като премяташе с пръсти зърната на броеницата си, рече тихо:

— В ония далечни времена…

Когато Исус ходил още по земята и сам разпореждал между хората, да ви кажа какво се случило…

Отивал Исус Христос на черква в Мстов 13 13 Град в Полша. — Б.пр. , а път нямало, само едни страшни пясъци, па горещи, защото припичало слънце и било жега като пред буря…

А сянка и подслон — никъде…

Исус Христос с голямо търпение вървял, защото доста път имало до гората. Понеже вече не усещал светите си крака и страшно бил ожъднял, често сядал на могилките, макар че там било по-горещо и расла само суха трева, а сянка имало само по изсъхналите стръкове мащерка, дето и птичка не може да се скрие…

Но току-що седнал, не успял още да си почине добре, ето ти дявола като проклет ястреб, който налита отгоре върху изморена птица, удря смахнатия с копита по пясъка, мъкне се като добитък и такова прашище, такава мрачева се вдигала, че нищо не се виждало…

Исус Христос, макар че го задушавало вече в гърдите и едва се движел, пак ставал и вървял и само си се подсмивал на глупавия дявол, защото знаел, че иска да му обърка пътя, та да не отиде на черква за спасение на грешния народ…