Владислав Реймонт - Селяни

— Като помниш, дръж си го за себе си — извика остро Ягустинка.

— Бях вече женена… с Матеуш, чини ми се… не, с Михал, така… нали Вавжон е третия… — мърмореше тя, като не можеше да улучи с кого.

— Ей, седите и не знаете що е станало! — извика, като влезе задъхана Настуша Голембова, сестрата на Матеуш.

Зачуха се любопитни въпроси от всички страни и всички погледи се устремиха към нея.

— Откраднали конете на воденичаря.

— Кога?

— Ами преди малко. Ей сега Янкел казваше на Матеуш.

— То Янкел веднага знае всичко, дори и по-рано…

— Коне като аждери!

— Из конюшнята ги извели. Ратая отишъл за ярма на воденицата, връща се и нито коне, нито сбруите им, а кучето лежи отровено и туйто!

— Иде зима и започват историите!

— Па няма и наказание за такива крадци… Ами, какво ще му направят: ще го тикнат в затвора, ще му дават да яде, ще си поседи на топло, ще се изпракса с другари, та като го пуснат после, още по-добър, учен крадец.

— Моя кон да откраднат така, па да го хвана тогова, на място ще го убия като бясно куче — извика един от момците.

— Това му се пада на такъв, защото само глупаците търсят правда на тоя свят. Всеки има право да си търси своето.

— Да пипнеш такъв и да го убиеш, дори и цяла дружина да сме, няма наказание, нима всичките ще накажат?

— Ами… така беше някога… бях вече с втория си мъж… не, чини ми се още с Матеуш…

Но влезе в къщи Борина и прекъсна разговора.

— Така си шепнете на ухо, та отвъд вира се чува! — заприказва весело той, свали шапка и се ръкува с всекиго поред. Трябва да беше попийнал, защото бе червен като рак, разкопчал клашника си и приказваше силно и повечко от обикновено. Искаше му се да седне до Ягуша, но не се решаваше, па нямаше да бъде и добре така пред хората, преди да е сгодена за него, та само весело разговаряше и с удоволствие я гледаше тъй хубаво пременена днес и забрадена с неговата кърпа.

Куба и Витек донесоха веднага друга пейка и я сложиха пред огнището. Южа я избърса с чиста кърпа и почна да слага върху нея паници и лъжици за ядене.

А Борина изнесе из килера тумбеста стъкленица с водка и започна да черпи всички поред.

Момичетата се поотказваха, та един от ергените се обади:

— Налитат на водка като котки на мляко, но чакат да им се молят.

— Ти си пияница загубен, по цял ден седиш у Янкел, та мислиш, че всички са такива!

И пиеха, обръщаха се, прикриваха с ръка лице, а другото изливаха на земята, начумерваха се, казваха „люта“ и връщаха чашата на Борина.

Само Ягна се опря и не пи, колкото и да й се молиха и да я уговаряха.

— Дори и вкуса на водката не знам и не искам да го знам — рече тя.

— Е, хайде сядайте, драги мои, да хапнем, каквото дал господ! — канеше старият.

След разни церемонии, както си му е ред, седнаха около пейката, почнаха да се хранят полека и от време на време позаприказваха.

От паниците се издигаше пара, която като облак закри всички, и от нея се чуваше само стърженето на лъжиците, мляскането и тук-там по някоя дума.

Сготвили бяха много добро ядене, мнозина се почудиха: супа с фиде и варени картофи, месо с изпържен ечемичен булгур и зеле с грах — истински ги нагостиха, господарски. Борина постоянно канеше и ги караше да ядат, а Южка и Ханка току гледаха да досипват и да притурят…

Витек дотуряше сухи дърва на огъня, който весело пращеше, а Куба през това време изнасяше зеле, изтръсваше го на купа и лакомо поемаше в себе си миризмата, облизваше се и въздъхваше.

„Половин вол бих изял с една или две паници булгур… пък те, синковците, ядат като изгладнели коне, ни кокалче няма да оставят на човека“ — мислеше жално той и пристягаше ремъка си, така му куркаха червата от глад.

Но скоро свършиха и наставаха с „Да наспори господ“.

— Наздраве да ви е.

Раздвижиха се, кой излизаше да се поразведри и попротегне, кой искаше да види небето дали не се прояснява нейде, а пък момците да се позакачат с момите на пруста.

Куба седеше на прага с паница на колене и ядеше, та ушите му пукаха, дори и не забелязваше Лапа, който всякак му напомняше за себе си, но като се увери, че нищо няма да го огрее, промъкна се на пруста при чуждите кучета, които бяха надошли с хората у Боринови и се давеха за изхвърлените от Южка кокали.

Отново се заеха сръчно за работа и ето че Рохо се показа на вратата и поздрави с „Да бъде похвален“.

— Во веки! — отвърнаха всички в един глас.

— Петима Петко не чакат… Закъснял си, но ще се намери и за тебе… — рече Борина и му придърпа масичката към огнището.