Владислав Реймонт - Селяни

Ягна от сутринта не можеше да дойде на себе си, току ходеше от ъгъл в ъгъл или гледаше през прозореца повалените от бурята гергини и дъжда и жално въздишаше.

— Божичко, как ми е тежко! — шепнеше тя нетърпеливо и чакаше да се мръкне, та да отиде у Боринови да чистят зеле, а не щеш ли, денят се влачеше бавно, като просяк из кал: така досадно, така някак тъжна, че едва издържа човек. Беше и раздразнена, все подвикваше на момчетата и избутваше всичко, което й се изпречеше пред ръцете, па отгоре на това и глава я поболяваше. Мина й едва когато превърза темето си с печен овес, поръсен с оцет. Въпреки това не можеше място да си намери и работата й не спореше. Тя се заглеждаше в разплискалия се вир, който като разперила крила птица размахваше с тях, напъваше се с шум, та пръскаше вода чак на пътя, но не можеше да хвръкне, сякаш краката й са в земята зарасли. Отвъд вира бе Бориновата къща, добре се виждаше зеленясалият й стар покрив и скоро покритият с шинди пруст, които още се жълтееха, виждаха се и други сгради зад градината, но тя съвсем не знаеше какво гледа…

Доминиковица не беше у дома си още от сутринта. Повикали я бяха при родилка на другия край на селото, защото лекуваше и от разни болести разбираше.

А Ягна нещо я тласкаше да стане да бяга по света, по хората, но щом сложеше наметката на главата си и видеше калта и дъжда пред прага, всичко й се отщяваше… дори най-сетне й идеше на плач от тая необяснима тъга… И като не знаеше за какво да се залови, отвори своята ракла, занаизважда и занарежда по леглата празничните си премени. Цялата стая почервеня от вълненици на ивици, престилки, кафтани, но и това не я зарадва днес, не… равнодушно и с отегчение гледаше тя своето богатство, издърпа отдолу само забрадката и панделката от Борина, сложи си ги и дълго се гледа в огледалцето.

„Не е лошо, трябва довечера да си ги туря“ — помисли си тя и веднага ги прибра, защото някой идеше към къщи покрай плета.

Влезе Матеуш… Ягна чак извика от почуда, защото за него най-много я одумваха из село, че се срещат по нощите из градините, па и другаде го пуща… Стар ергенин беше вече, отдавна бе прехвърлил трийсетте, но не искаше още да се жени, защото имаше неженени сестри, а както Ягустинка клюкарствуваше — защото момите, па и чуждите жени по му се харесвали… Беше мъж израстен като дъб, силен, самонадеян и затова тъй упорит, неотстъпчив, че рядко имаше човек да не му се бои. И всичко умееше, проклетникът му; на флейта свири, та да се унесеш; коли правеше, къщи градеше, камини зидаше — всичко така сръчно, че работата пращеше в ръцете му, само дето ни пара не завърташе. Много печелеше, но всичко веднага пропиваше и подаряваше или даваше назаем… Големб 10 10 Голомб, Големб — гълъб. — Б.пр. му бе презимето, макар че по лице и по своята сприхавост повече на ястреб приличаше…

— Да бъде похвален!

— На веки… Матеуше!

— Аз ти ида, Ягушо, аз…

Той стисна ръката й и така разпалено я гледаше в очите, че момичето се изчерви и се заозърта неспокойно към вратата.

— Половин година беше по света… — шепнеше тя смутена.

— Цяла половин година и двайсет и три дена… добре ги смятах… — каза той и не пущаше ръката й.

— Да запаля лампата! — рече тя, защото вече се мръкваше, па и да се изскубне от ръката му.

— Ами посрещни ме, Ягушо — молеше той тихо и поиска да я прегърне, но тя бързо се изскубна и отиде към огнището да запали лампата. Страхуваше се да не би тъй в тъмното да ги завари майка й или някой друг, но не успя, защото Матеуш я хвана през кръста, притисна я здраво към себе си и започна безумно да я целува…

Тя запърха като птица, но не можеше да се изскубне от такъв изгладнял змей, който така я стискаше, та ребрата й пукаха, и така целуваше, та тя съвсем отслабна, очите й се замъглиха, не можеше дъх да си поеме и едва намираше сили да промълви:

— Пусни… Матеуш… мама…

— Още мъничко, Ягушо, още веднъж, че съвсем ще пощръклея… — И тъй целуваше, че тя омекна напълно, но той я пусна, понеже в пруста се чуха стъпки; запали сам лампата на поличката над огнището и засвива цигара, и със светнали от наслада очи поглеждаше Ягуша, която още не бе дошла на себе си, още яко се държеше за стената и тежко дишаше.

Влезе Йенджих и раздуха огъня в огнището, сложи гърнетата с вода и все се въртеше из къщи. Те си казаха по някоя дума и се поглеждаха с яростни гладни очи, като да искаха да се изядат…

Много скоро след това дойде и Доминиковица, навярно беше сърдита, защото още в пруста се скара нещо на Шимек, а като видя Матеуш, изгледа го сурово, не обърна внимание на поздрава му и възви към килера да се преоблече.