Владислав Реймонт - Селяни

— Боиш ли се, Ягушо? — прошепна той, като се приближи до нея.

— Ами, ще се боя…

Пак замълчаха и вървяха близо един до друг: рамо до рамо и бедро до бедро…

— А очите ти светят като на вълк… да се чуди човек…

— Ще идеш ли на музиката у Клембови в неделя?

— Ако ме пусне мама…

— Ела, Ягушо, ела… — молеше Антек с тих и спотаен глас.

— Иска ли ти се? — попита тя, като поглеждаше очите му.

— Боже мой, та нали зарад тебе извиках цигуларя от Воля, зарад тебе предумах Клемб да ги приеме у дома си… за тебе, Ягушо… — шепнеше той и така доближаваше лице до нейното и така дишаше, че тя се отдръпна и потрепера от вълнение.

— Хайде върви, чакат те… па и ще ни види някой… върви…

— Но ще дойдеш ли?

— Ще дойда… ще дойда… — повтори тя, загледана след него. Той изчезна в мъглата, само крачките му се отекваха в калта.

Неочаквани тръпки я разтърсиха и нещо като пламък бързо премина през сърцето й и главата й дори се замая. Не знаеше какво й стана: очите й горяха, като да са посипани с жарава, не можеше да си поеме дъх, нито да усмири страстно разтуптяното си сърце. Тя разперваше несъзнателно ръце, като да прегръща някого, разпъваше се в себе си, защото такива бесни тръпки я обхващаха, та едва ли не викаше… Догони колата, хвана се за левката и без нужда така силно буташе, че колата скърцаше, клатеше се и зелките падаха в калта… а пред очите й все неговото лице и неговите пламнали, похотливи, горещи очи…

„Хала, не мъж… надали има друг такъв на света…“ — мислеше си объркана тя.

Съвзе я тракането на воденицата, покрай която минаваха, и шумът на падащата върху колелата й вода изпод отворените ставила, тъй като бе страшно придошла. С глух рев падаше надолу водата и разбита на бяла пяна, се въртеше и се белееше по широко разлялата се река.

У воденичаря, чиято къща беше току до пътя, светеше и през заслонените със завеси стъкла на прозорците се виждаше лампа на масата.

— Лампа като у свещеника или като у някой дворянин…

— Та нима не е богат и той… земя има повече от Борина, пари дава под лихва, па и от мливото си позимва — говореше Шимек.

„Живеят като дворяни… Добре им е на такива…

Разхождат се из стаи… на канапета се излежават… топло им е… сладко ядат, а хората им работят…“ — мислеше си тя, но без завист и без да слуша Шимек, който бе колкото мълчалив, толкова и приказлив, като се разбъбре.

Най-сетне се дотътраха до дома.

В къщи бе видело и топло, огънят весело пламтеше в огнището; Йенджих белеше сварени картофи, а старата слагаше вечерята.

Един стар, побелял човек се грееше при огъня.

— Свършихте ли, Ягушо?

— Аха, само мъничко, като три престилки да остана на лехата.

Тя отиде към килера да се преоблече и не след много се кършеше вече по къщи да нарежда яденето, като внимателно и любопитно поглеждаше стареца, който седеше в дълбоко мълчание и гледаше в огъня, прекарваше през пръсти зърната на броеницата си и движеше устни. А като седнаха да вечерят, майка й сложи лъжица и за него и го покани.

— Останете си сбогом… ще намина пак тука, че може да остана повече в Липци… — рече той, па коленичи насред стаята, наведе се пред иконите, прекръсти се и излезе.

— Кой е тоя? — попита учудено Ягна.

— Поклонник, от Божи гроб иде… отдавна го знам… неведнъж е дохождал и различни свети неща е донасял… Има около три години, откак…

Тя не се доизказа, защото влезе Ямброжи, поздрави с „Да бъде похвален“ и седна пред огнището.

— И студено, па и тъй вали, че и моя дървен крак се вкочани.

— Що ти трябва по нощите и по тия калища да се влачиш… Да си стоял у дома си и да си повтарял молитвите си… — промърмори Доминиковица.

— Омръзна ми самичък, та излязох къде момите и най-напред при тебе, Ягушо, се отбих…

— Умирачка я викат твоята мома.

— По-младите мори тя, а мене съвсем ме забрави!…

— Е? — подхвана въпросително Доминиковица.

— Истина ви казвам. Свещеника бе с причастие у Бартек отвъд реката…

— Не думай… на панаира го видях здрав…

— Зетчето му така го наложило с колец, та го смазало.

— Защо? Кога?

— Защо ще да е, ако не за имот? Половин година как се карат, та чак днес къде пладне са си разчистили сметките.

— Ами няма ли божие наказание за тия побойници? — обади се Ягна.

— И то ще дойде, бъди спокойна, Ягно, ще дойде — рече старата, като повдигна очи към иконите.

— Умрелия няма да оживее — прошепна тихо Ямброжи.

— Сядай да ядем каквото дал господ.

— Не съм за това дошъл, не. Ако е за паничка, и по-голяма да е, ще й се помъча — пошегува се той.