Владислав Реймонт - Селяни

— Най-доброто ти мисля, най-доброто. Ех, стар е, но още се държи, и добър е, не като другите мъже, ще те почита… Господарка ще си при него, домакиня… Па като ти приписва, ще нареди тъй, че нивите да се паднат при нашите, до посятата с ръж под могилата… па да ти припише шест морги… Чуваш ли? Шест морги! Трябва да се ожениш… Трябва… Защо да те одумват хората и да те разнасят низ селото… Заклали бихме прасето… Па може и да го не колим… Може… — Тя замълча и заподрежда останалото на ум, защото Ягуша като че ли не я слушаше, а машинално предеше, сякаш собствената й съдба не я интересуваше и не мислеше за тая женитба.

Па зле ли й беше при майка? Правеше каквото си щеше и никой пряка дума ни й казваше. Що я интересуваха нея ниви, приписи, имоти, па и мъж? Малко ли ергени припкаха по нея? Само да поискаше, и всички за една нощ ще дотърчат… И мисълта й лениво се промъкваше като ленената нишка от къделята и като нея се въртеше все около това: като каже мама, ще взема Борина… Па и по го обича от другите, че й купи панделка и кърпа на панаира… Ех, и Антек би й купил същото… па и друг може би, стига да имаха Бориновите пари… всеки е добър… и всички заедно… та нима тя има ум да избира! Това майка й може да стори, като дотрябва…

Тя отново се загледа през прозореца, защото през стъклата назъртаха повяваните от вятъра почернели, повехнали гергини, но веднага забрави за тях, всичко забрави, дори и себе си, изпадна в такова блажено безчувствие, както майката земя през ония мъртви есенни нощи — защото като тая света земя бе и душата на Ягуша — като тая земя. Тя лежеше в някакви дълбочини, от никого непроучени, в бъркотията на сънни мечти — грамадна и несъзнаваща себе си — силна и без воля, без желание, без стремежи — мъртва и безсмъртна, и като тая земя всеки вихър я подемаше, обгръщаше я и където си — искаше, там я носеше… и като земята, която напролет топлото слънце събужда, оплодява я с живот, разтърсва я с трепета на огъня, на любовно пожелание, и тя ражда, защото трябва… живее, пее, властвува, твори и унищожава, защото трябва; съществува, защото трябва… защото като тая свещена земя бе и душата на Ягуша, като тая земя…

И тя дълго седя тъй замълчана, само звездните й очи светеха като спокойни води в пролетно пладне, докато се сепна изведнъж, защото някой отвори външната врата.

Втурна се задъхана Южка, доближи се до огнището, изля из пантофите си водата и рече:

— Ягушо, утре ще чистим зелето, нали ще дойдеш?

— Ще дойда.

— В къщи ще чистим. Сега е там Ямброжи с тате, та се измъкнах да ти кажа. Ще бъдат и Улиша, и Мариша, и Витка, и лелините, и други… И момчета ще дойдат… Петрек обеща да дойда с цигулката…

— Кой Петрек?

— Михаловия, дето живеят до кметови, дето по вадене на картофите се върна от войската… И тъй някак приказва, та мъчно можеш да го разбереш…

Набъбра каквото можа и отприпка към дома си.

Отново тишина овладя стаята.

Понякога дъждът удряше в стъклата, сякаш някой хвърляше кривача пясък, ту вятърът играеше из градината или духаше през комина, та главните се пръскаха по огнището и дим бухваше в стаята… а вретената непрестанно бръмчеха по пода.

Вечерта се протакаше бавно и дълго, докато старата запя с тих и треперлив глас:

А момчетата и Ягна тихичко й пригласяха, но тъй пискливо, че дори кокошките по върлините започнаха да крякат.

На утрото — също така дъждовит и мрачен ден.

Всеки миг някой излизаше от някоя къща и дълго и загрижено поглеждаше по замъгления свят дали някъде не се прояснява. Но нищо не се виждаше освен тъмни облаци, тъй ниско понесени, че сякаш се закачаха о дърветата. Дъждът непрестанно ръмеше, а към пладне се засили в порой, като че ли някой отпусна небесните язове, та дори барабанеше по покривите.

Хората все в къщи си киснеха. Тук-там някой преминаваше през кал и дъжд до съседите да се пооплаче, че времето е такова, та и куче не можеш да изгониш навън, а мнозина още не бяха превозили от гората постилка, някой още дърва недокарал, други пък, току-речи всички, недосекли зелето, до което не можеше и да се пристъпи днес, защото вирът се бе толкова напълнил през нощта, че до съмване трябваше да се отприщят ставилата, за да изтече водата в реката, която и без това така се бе разляла, та всички ливади бяха във вода, а лехите на зелищата се чернееха като острови посред сини разпенени вирове.

И Доминикови не бяха докарали останалото зеле.