Владислав Реймонт - Селяни

— Толкав момък, а си мек в кръста като лехуса — прошепна презрително тя и изсипа зелките в постланите със слама кошове.

Шимек засрамен мърмореше нещо под носа си, почеса сплъстената си коса и почна да запряга коня.

— Бързай, Шимек, че мръкна! — му подвикваше тя, като носеше непрестанно зеле в колата.

Па и нощта наставаше, мракът гъстееше и чернееше, а дъждът се усилваше; чуваше се само плискането по размекналата се земя и по изкопите, като че някой сипваше зърна.

— Южо! Ще свършите ли днеска? — извика ти към Бориновото момиче, което сечеше до тях заедно с Ханка и с Куба.

— Ще свършим! Че време е и да си идем. Такъв дъжд, та и ризата ми е мокра. Вие вече тръгвате ли си?

— Тръгваме. Ей сегичка ще настане нощ, па и такава тъмнина, че пътя не можеш да видиш. Утре ще превозим другото. Зелето ви е много добро! — добави тя, като се обърна към тях и гледаше едва очертаните в мъглата купища.

— И вашето не е по-лошо, а гулиите ви са по-големи…

— Имахме разсад от новото семе. Свещеника го донесе от Варшава.

— Ягно! — обади се пак из мъглата Южиният глас. — Знаеш ли, че утре Валек Юзефов ще праща годежари на лелината Мариша…

— Такъв дребосък! Нима е порасла? Чини ми се, че до лани пасеше кравите…

— За мъж тя има годинки, па и нивици има, та ергените бързат.

— И за тебе ще бързат, Южо, и за тебе…

— Ако баща й не се ожени за трета! — обади се Ягустинка някъде от третата леха.

— Какво ти е дошло пък тебе на ум, нали пролетес погребахме мама! — рече с неспокоен глас Ханка.

— Нищо не е това за мъжа. Мъжа е като шипар, не знам колко да е нахранен, пак ще си навре зурлата в друго корито… Хо, хо! Още едната не умряла… не изстинала, за друга поглежда… кучешка вира… Ами Шикора какво направи? Три недели след погребението на първата се ожени за втора.

— Истина, ама и пепелчук от първата останаха пет…

— Ех, че го каза! Само глупаците ще повярват, че зарад децата се е оженил… за себе си, да не му е мъчно самичък под юргана…

— Ние не бихме дали на тате, охо! — извика енергично Южа.

— Малка си ти още и глупава… имота е на баща ти и воля негова!…

— И децата се гледат, и те имат право — захвана Ханка.

— От чужда кола и насред път се слиза — измърмори тихо Ягустинка и замълча, понеже Южка започна сърдито да вика Витек, който се бе заскитал покрай реката, а Ягна не се месеше в разговора — усмихваше се от време на време, защото си спомни панаира, па и зеле носеше, а щом се напълни колата, Шимек потегли към пътя.

— Останете си сбогом — каза на съседките си.

— Ха със здраве, и ние ще си ходим… Ягушо, нали ще дойдеш у нас да чистим зелето, а?

— Само ми кажи кога, ще дойда, Южо, ще дойда…

— А в неделя, знаеш ли, момчетата ще свирят у Клембови?

— Знам, Южо, знам.

— Ако срещнете Антек, кажете му, че го чакаме, да побърза — помоли Ханка.

— Добре, добре…

И Ягна затича по-скоро да стигне колата, защото Шимек бе доста напред и се чуваше само как гълчи коня. Колата затъваше и заглъзваше чак до осите в размекналата се торфеста почва, та в долчинките и при лошите места и двамата трябваше да помагат на коня, за да изтегли из тресавището.

И двамата мълчеха. Шимек водеше коня и внимаваше да не извърне колата, защото имаше много трапища, а Ягна вървеше от другата страна, подпираше с рамо и си мислеше как да се докара за чистенето у Боринови.

Скоро се стъмни така, че едвам можеше да се види конят. Дъждът като че престана, само мокра тежка мъгла висеше и едва се дишаше, а горе високо вятърът глухо шумеше и удряше в дърветата на бента, към който се приближаваха сега.

Изкачването на бента бе тежко, защото бе стръмно и хлъзгаво. Конят креташе и на всяка крачка спираше да почива, та едва задържаха колата да не се повърне.

— Не трябвало толкова да товарите на един кон! — обади се нечий глас откъм бента.

— Ти ли си, Антони?…

— Аха.

— Хайде бързай, че Ханка там поглежда за тебе… Помогни ни…

— Чакайте да сляза, ще ви помогна. Такава тъмница е, та нищо не се види.

И те веднага се изкачиха на бента, защото Антек така здравата тласна, че конят тръгна и се спря чак на върха.

— Да си жив, ама си и толкова силен, че!… — и Ягна протегна ръка към него.

Внезапно млъкнаха. Колата тръгна, а те вървяха един до друг и не знаеха какво да си приказват, и двамата някак чудно смутени.

— Връщаш ли се? — пошепна тя тихо.

— Ще те изпратя до воденицата, Ягушо, че водата там е изровила пътя.

— Ама тъмница ли е? — обади се тя.