Владислав Реймонт - Селяни

Наставаха безкрайните студени, пронизващи есенни плискотевици.

Сивите ледени бичове на дъждовете шибаха непрестанно земята и дълбоко я разкисваха; всяко дърво, всяко стъбло трепереше в неизмерима болка.

А изпод тежките, натрупани над земята облаци, изпод зеленикавия дъжд понякога се провиждаха ивиците на почернялото, мокро, сравнило се поле или лъсваха вади от запенени води из браздите, или пък, сякаш притиснати и подбухнали от влагата, самотни дървета се чернееха по слоговете, разтърсваха последни остатъци от листа и се мятаха отчаяно като кучета на връзло.

Опустелите пътища се бяха разлели в кални смрадливи локви.

Късите тъжни, безслънчеви дни се провличаха тежко като прогнили ивици светлина, а нощите идваха черни, глухи, страшни, с безкраен еднообразен плисък…

Поразителна тишина обгърна земята.

Замлъкнаха полета, утихнаха села, заглъхнаха гори.

Селата почерняха и сякаш по-силно прилепнаха до земята, до плетищата, до голите кривоклонести и тихо разплакани овощни градини.

Сивотата на дъждовете загърна света, изсмука багрите, изгаси светлините и потопи земята в мрак, та всичко изглеждаше като сънно бълнуване. От подгизналите поля, от вкочанелите гори и от замрелите пустоши се надигаше тъга и се провличаше като тъжна мъгла. И тази тъга се спираше по глухите кръстопътища, под отчаяно разперилите рамена кръстове, по пустите пътища, където оголели дървета трепереха от студ и хлипаха от мъка, назърташе с кухите си очи в напуснатите гнезда, в разтурените хижи, по пустите гробища, между забравените гробове и гнили кръстове, носеше се по цял свят, през оголелите, окъсани и замърсени поля, през подгизналите села, назърташе в къщите, оборите, градините, та дори говедата ревяха от тревога, дърветата с глухо пъшкане се огъваха от ужас, а хората жално въздишаха в страшна мъка, в безкрайна мъка за слънце.

Дъждът неспирно ръмеше и покриваше света като с лек, лъскав плащ. Липци потъваше в гъстата мъгла на валежа, изпод която само тук-там се чернееха ту покриви, ту промокрени каменни огради или нечисти кълба дим, които се виеха над къщите и се разстилаха по градините.

В селото бе тихо, само тук-там вършееха в плевните, и то рядко, защото цялото село беше по зелищата.

Пустота бе по калния размекнат път, пустота по пътеките и пред къщите. Само понякога се мернеше някой в мъглата и пак се загубеше, та се чуваше само като шляпа из калта, или пък натоварена със зеле кола се мъкнеше полека откъм торфището и разпъждаше гъските, които търсеха паднали по пътя зелеви листа.

Вирът се блъскаше в тесните си брегове и постоянно растеше, та дори преливаше в ниските места откъм Боринови, достигаше до оградите и пръскаше пяна по стените на къщите.

Цялото село бе заето със сечене и превоз на зелето. По гумната в плевните, по отводите и стаите бе пълно, а у някои и под стрехите се синееха камари зеле.

Пред къщите се разкисваха на дъжда грамадни каци.

Бързаха кой как може, защото дъждът не спираше и пътищата ставаха непроходими.

И у Доминиковица сечеха днес.

Още сутринта Ягна и Шимек отидоха на зелето, а Йенджих остана да кърпи покрива, защото бе протекъл на няколко места.

Беше привечер и започна да мрачи, та старата честичко излизаше пред къщи, поглеждаше в мъглата към воденицата и слушаше дали не си идат вече…

А на зелищата ниско зад воденицата в торфищата кипеше още работа.

Черникави влажни мъгли лежеха по лъките и само тук-там лъщяха широки ровове, пълни със сива вода, и високите зелеви лехи, бледозелени или като ръждиви ивици от желязна ламарина, а някъде се мяркаха червените вълненици на жените и камари от зелки.

В замъглената далечина над реката, която течеше с шум в синеещия се като облак гъсталак, се чернееха купища торф и коли, до които носеха в платнища зелето, защото не можеха да прекарат колите по размекналата се почва до зелищата.

Някои вече дорязваха и се запътваха за дома, та все по-силни гласове се разнасяха из мъглата и летяха от леха на леха.

Ягна току-що свърши своята леха. Беше твърде уморена, гладна и мокра до кости, па и обущата й потъваха чак до глезените в червеникавата торфеста почва, та час по час и тях трябваше да изува, за да излива влязлата вода.

— Шимек, я по-бързо шавай, че вече не усещам пищялите си! — викаше жално тя, но като видя, че момчето не може да излезе наглава с оставената му работа, изтръгна нетърпеливо от ръцете му грамадния вързоп, метна го на гърба си и го понесе към колата.